Шумът на затваряща се врата го събуди. Той се изправи и се ослуша. Дочу шум от съседната стая.
— Луси? — извика и след това отвори вратата.
Тя седна в леглото.
— Да?
— Добре, че все още не си заспала. Исках да говоря с теб.
Сърцето й, ускорило пулс при звука на гласа му, сега като че се успокои.
— За какво? — попита тя и така силно стисна ръце в юмруци, че кокалчетата й побеляха.
Той я изгледа учуден.
— За децата, разбира се. Ти се оказа права. Не трябваше да се съмнявам в преценката ти.
Думите му би трябвало да я успокоят, каза си Луси. Но тя си припомни как той я отпрати да отиде сама на бала и предпочете да остане с децата.
— Права ли? — попита тя прегракнало.
— Трябваше да ме накараш да те изслушам.
— Как? Ти познаваш децата си по-добре от мен.
— Очевидно не. Чу какво казаха. Те ме мразят.
— Ричард, не те мразят. Обичат те.
— Даже и Дейвид ли? — попита той. После се замисли над това, което току-що беше казал, и се запита колко всъщност мъже наистина се интересуват от децата си. Най-много да се зарадват, че им се е родил син, но рядко някой щеше да седне и да се замисли за наследника си. Даже и родителите му, и приятелите им бяха същите. Припомни си, че когато посещаваше училище, едва ли имаше повече от две-три момчета, сред тях и Едуард, които получаваха редовно писма от родителите си или някой от семейството им ги посещаваше. Когато беше във ваканция, родителите му даже не си бяха вкъщи. Заминаваше направо от училище при дядо си в Уелс, а после, след като дядо му умря, започнаха пребиваванията му при приятели като Едуард. Така ли се беше държал и той със своите деца?
Лицето му се сгърчи от болка при тази мисъл, измъчвала го през цялото време, след като пожела лека нощ на децата си.
Луси го беше наблюдавала през цялото време и беше видяла как изразът на лицето му се променя в зависимост от това какво мислеше и й се прииска да го погали.
— Дейвид нямаше да бъде толкова разстроен, ако не те обичаше толкова — опита се да го убеди тя. — А и повече не е споменал, че предпочита да отиде при родителите на Джулия.
Тя улови ръката му и го притегли да седне на леглото до нея. Погали го по бузата, опитвайки се да го успокои. Опитвайки се да отнеме поне част от болката му.
— По-добре да беше споменала.
— Какво? Защо?
Луси се отдръпна от Ричард. В мига, в който си беше помислила, че може би го разбира, той я беше изненадал неприятно с реакцията си.
— Не. Нямах предвид това — каза той. — Или може би имах точно това предвид. О, вече не знам…
Луси за миг го изгледа. После, независимо, че я владееха противоречиви чувства, наклони глава към него:
— Ела да си лягаме, Ричард. Утре отново ще говорим.
Той извърна глава и я погледна. Не му се искаше да се отказва от разговора, прекалено много бяха съмненията. Но след това въздъхна и се пъхна под завивките. Луси духна свещта и позволи на Ричард да я вземе в прегръдките си.
На следващата сутрин, докато Луси се занимаваше с подготовката за празненството същата вечер, Ричард заведе децата в парка. Той не забеляза двойката, която ги наблюдаваше от каретата, спряла недалеч от къщата.
— Това е най-големият — прошепна жената.
Тя дръпна кожената завеса и се вгледа в момчето.
— Казах ти, че всички са тук — промърмори с дрезгав глас мъжът до нея. — Внимавай да не те видят.
— Не съм толкова глупава — беше гневният й отговор, после тя се наведе напред и заповяда на кочияша да последва каретата с Ричард и децата.
— Не се дръж тогава като глупачка!
Тя се извърна да го погледне, но този път не каза нищо. Когато каретата пред тях намали ход и спря пред входа на парка, каретата, в която бяха те, продължи и ги подмина.
— Нека и ние да слезем тук — предложи тя.
— Много е опасно.
— Глупости!
И преди той да може да я спре, тя извика на кочияша, че го освобождават.
— Трябва да разберем нещо повече. Плати на кочияша.
Мъжът измърмори нещо под сурдинка, но се подчини на изреченото със заповеднически тон от нея.
Внимателно прикривайки се, те успяваха да следят съвсем отблизо Ричард и децата. Вървяха пред тях достатъчно далеч, за да могат в миг да избягат, но и достатъчно близо, за да могат да чуят за какво си говорят. Когато стана така, че Дейвид се оказа начело на групичката, жената се усмихна.