После я прегърна и притисна към себе си. Бръкна в джоба си, извади оттам малка брошка във формата на камея със златен обков и й я подаде.
Тя прие подаръка, усмихна се и това й подейства някак отпускащо.
— Прав си. Просто трябва да изчакаме още съвсем малко.
Тя изгледа бедно обзаведената стая и прошепна:
— Повръща ми се от това място.
— Можехме да заминем веднага за Америка.
— Америка? Все още ли се стремиш към този континент? Това даже вече не е модно. Знаеш, че не бях в състояние да пътувам! — И тя го изгледа с такъв поглед, сякаш хвърляше цялата вина за крехкото си здраве върху него.
— Моя беше вината. Чаках прекалено дълго за теб — предпочете да се съгласи с нея той, знаейки, че признанието за собствената вина е единственият начин да предотврати по-нататъшното разгаряне на спора.
— Точно така беше — каза тя и лекичко го плесна по бузата. — Но повече няма да променяш плановете ми, нали, скъпи?
— Никога.
Мъжът отстъпи назад, очите му проблясваха. Очакваше нов изблик на гняв, но нищо подобно не се случи.
Жената му се усмихна. После се извърна и се запъти към вратата. Точно пред нея се спря и го погледна през рамо.
— Идваш ли? — попита.
Глава десета
Второто писмо не бе открито по-рано от следобеда на следващия ден след празненството. Всички бяха станали по-късно и повечето поискаха да изпият сутрешното си кафе или шоколад в стаите си. Луси, разбрала, че не само те, но и слугите ще бъдат уморени, беше уговорила рано следобед да се сервира студена вечеря.
Слънцето, което тъкмо се беше показало, когато се бяха разотишли по стаите да си лягат, все още грееше, когато започнаха да заемат местата си около масата.
— Хареса ли ти празненството? — обърна се господин Мередит към Карълайн, която беше избрал за своя дама по време на вечерята.
— Дамите бяха много красиви — отговори детето. — Но не колкото мама и Арабела.
Момчетата се спогледаха и се усмихнаха снизходително. Карълайн изгледа последователно всеки от братята си, но изразът на лицето й не се промени.
— Точно така беше — настоя тя.
— И аз мисля така, скъпа моя — потвърди господин Мередит и й се усмихна.
Момиченцето победоносно изгледа братята си.
— А на вас хареса ли ви? — обърна се той към момчетата.
Дейвид кимна и тъкмо се готвеше да му отговори, когато се намеси Робърт.
— Досадно беше да седим горе на стълбите, обаче храната беше хубава. Особено пирожките с омар и пастичките.
Дейвид наведе глава над чинията си, прииска му се брат му да не е толкова бъбрив.
— Някой иска ли да дойде с мен на разходка? — попита баща им.
Дейвид вдигна глава.
— Аз ще дойда — каза тихо.
Баща му се усмихна и му кимна.
— И аз — добави Луси.
— Колко скучно! Така ли прекарвате следобедите си в Девъншир, Луси? — попита брат й.
След като годежът му беше оповестен публично и вече нямаше какво да го тревожи, че някой или нещо може да го раздели с Арабела, той изглеждаше много по-спокоен.
— Не. Излизаме в морето.
— В морето ли? — попита бащата на Луси и веждите му се вдигнаха въпросително нагоре. — Не е ли малко опасно?
— Татко ни взема всички, дядо Мередит — обясни му Дейвид. — Ние сме много добри ветроходци.
— И Карълайн ли? — попита Едуард, усмихвайки се на момиченцето.
То се намръщи.
— Научих се да управлявам корабчето още на пет години — заяви надуто.
Още веднъж възрастните си размениха насмешливи погледи. Момчетата захихикаха.
— Кажи им, татко!
Ричард кимна и побърза да прикрие насмешливата си усмивка.
— Ако сте приключили с храненето, можете да се приготвяте за разходка. Ще ви почакам.
Още докато говореше, децата се изправиха, помолиха учтиво за позволение да се оттеглят и се затичаха към стаите си. Той изчака да излязат и едва тогава се обърна към тъста си.
— Кога се връщате в имението си, господине?
Имаше нещо особено в тона му, което накара старият господин да го погледне по-внимателно.
— Не съм решил още. Признавам, че ми се понрави да се срещам с приятели. И да мога да чета вестници, преди още новините да са прекалено остарели. Мога да остана и след завършването на Сезона. Защо?
Той се извърна към дъщеря си, искаше му се да разбере как тя ще реагира на промяната в плановете му. Луси беше навела глава и мълчеше.
— Възникна малък проблем. Ако, разбира се, е приемливо за вас, ще можем ли да останем по-дълго, за да мога да го разреша?
Луси погледна за миг Ричард и после сведе отново глава.
— Винаги сте добре дошли. Съжалявам, че се е появил проблем, но пък се радвам, че ще прекарам повече време с дъщеря си. Притеснявах се от раздялата. Коледа е още много далеч — и усмивка озари лицето на господин Мередит.