— Коледа ли? — попита Ричард, опитвайки се да си припомни дали вече не е дал обещание за посещение по време на коледните празници.
— За сватбата ми, Блаунт — засмя се Едуард. — Ако оцелея дотогава. Опитах се да принудя семейството на Арабела да измести датата по-рано, но майка й остана непреклонна.
— Не е приключила още с подготовката на булчинската си рокля. Освен това, докато се избродират всички ленени покривки и спално бельо, ще мине много време. А и ти обеща, че ще изчакаш.
— Не виждам защо трябва да чакам да избродират инициалите ми на всички покривки. Ти изобщо не си направи труда да чакаш за подобно нещо — опита се да я подкачи брат й.
Като видя, че лицата и на Луси, и на Ричард като че замръзнаха, на Едуард му се прииска да можеше да си вземе думите обратно.
— При нас беше различно — отрони тихо Луси.
После тя се извини и напусна стаята.
Едуард местеше поглед от Ричард на баща си. Осъзнавайки, че каквото и да каже като извинение, ще бъде безполезно, той сви рамене и вместо това обяви:
— И аз трябва да тръгвам. Обещах на Арабела, че ще прекарам заедно с нея следобеда.
Между Ричард и тъста му за миг се настани тишина. После старият господин каза:
— Ако искаш да обсъдиш проблема си с мен, ще съм радостен да мога да те посъветвам.
Ричард се почувства неловко след тези думи, още повече, че не знаеше какво е казала Луси на баща си и затова отговори:
— Поласкан съм от вашето предложение. Въпреки това, мисля, че с този проблем трябва да се справя сам.
Чувайки шум в преддверието, той се изправи.
— Сега се налага да ви пожелая приятен следобед. По всичко изглежда, че вече ме очакват за разходката.
Господин Мередит се загледа след него, смръщил вежди.
Децата се върнаха от разходката със зачервени бузи и в леко приповдигнато настроение, всички говореха едновременно.
— Учителят и гувернантката им, струва ми се, няма да бъдат много доволни, че си ги оставил да тичат на воля, Ричард — каза Луси, вслушвайки се какво разказваха децата на лакея, който им беше отворил вратата.
Разбира се, всичко това бе изречено с усмивка. Тя позволи на Джарвис да отнесе чантичката и шапчицата й.
— Поръчайте да поднесат чая в приемната. И попитайте баща ми дали би искал да се присъедини към нас — нареди тя на главния слуга. — Ще пиеш ли чай с нас или ще излизаш? — обърна се тя към съпруга си.
— Ще пия чай с вас — каза Ричард, наслаждавайки се на руменината, появила се на лицето й от слънцето. — Какви са плановете ти за вечеря?
— Отказах всякакви покани — въздъхна Луси.
— Винаги можеш да кажеш, че си променила плановете си — напомни й съпругът й, разчитайки погрешно въздишката й.
— Нямах такова намерение! — възкликна Луси. — Мисля, че заслужавам една спокойна вечер.
— Ние всички заслужаваме много повече спокойствие, на каквото досега нямахме възможност да се радваме — отговори Ричард.
После, опитвайки се да надвика децата си, додаде:
— Деца, ще пием чай в приемната. Измийте си ръцете и лицата и елате при нас.
Децата се втурнаха нагоре по стълбите.
— Моля, дръжте се както подобава на една дама и господа — подвикна той след тях.
Децата веднага се подчиниха и забавиха ход, но така беше само докато знаеха, че той може да ги вижда. Когато излязоха извън полезрението му, отново се затичаха. Разбира се, всичко се чуваше и Ричард се намръщи.
— Какво очаквате, господине? Те са си деца — каза съпругата му и го хвана под ръка.
Беше се почувствала освежена след разходката с децата — по някакъв начин тя я беше навела на мисълта за причините, заради които се беше омъжила.
— Да донеса ли пощата за вас тук, господине? — попита Джарвис, отваряйки им вратата на приемната.
Ричард кимна. Когато счупи печата на плика, който лежеше най-отгоре, и прочете няколкото думи на листа вътре, му се прииска да върне сякаш времето назад. Писмото гласеше:
Питайте съпругата си дали е намерила изчезналата й брошка. Следващия път може да липсва нещо, което няма да бъде толкова лесно да си върнете.
Ричард прочисти гърлото си и се опита да изрече името на жена си, но като че гласът му не излизаше. Опита отново.
— Луси?
Нещо в тона му я накара да вдигне глава и внимателно да се вгледа в очите му.
— Да?
— Да ти липсва някаква брошка?
— Как разбра? — попита тя смаяна.
— Откога е изчезнала?
Въпреки че не беше повишил тон, нещо в интонацията му й подсказа, че зад въпросите му се криеше нещо по-сериозно.
— Не съм сигурна. Не можах да я намеря тази сутрин. — Тя се намръщи. — Ричард, брошката не е ценна. Просто дреболия — подари ми я Едуард по случай първия ми Сезон.