— Ти какво ще кажеш? — попита го.
— Не бих искал да чакам толкова дълго за теб — прошепна той в ухото й.
Дъхът му я погали. Тя извърна глава, за да го погледне в очите и му се усмихна. Господин Мередит се извърна, беше се приготвил да им каже нещо, но като ги видя се извърна обратно — на лицето му се беше появила усмивка.
Едва след вечеря, когато се запътиха към покоите си, Ричард имаше възможност да говори с Луси за сутерена.
— Сутерена ли? Защо се интересуваш от него? — попита тя и вдигна въпросително вежди.
— Така можем да си обясним по какъв начин съобщенията са стигнали до стаята ти — поясни той тихо, отваряйки вратата, водеща към покоите им, пред нея.
В стаята я очакваше Бети.
— Отпрати я — помоли Ричард, прегръщайки Луси през кръста.
Луси изпълни молбата му, изчака слугинята да затвори вратата и се извърна към него.
— Какво се е случило? Какво си разбрал? — попита тя с прегракнал глас и едва поемайки си дъх.
Той се вгледа в разтрепераните й устни. Не можа да се въздържи, наведе глава и я целуна. Ръцете му я обгърнаха и той я притисна силно към себе си, така че тя усети тежестта на тялото му. Целуна я отново, а тя вдигна ръце и го прегърна.
— Ти си сладка, толкова си сладка — промърмори той, забравяйки за миг какво беше решил да я помоли — твърде отдавна не я беше държал в прегръдките си.
Въпреки желанието й да се забрави в прегръдките му, да му позволи да я избави от всичките й притеснения, Луси се отдръпна.
— Ричард?
— Хм.
Той сведе глава, за да я целуне отново, но тя отдръпна глава и отстъпи крачка назад.
— Какво има?
— Нали искаше да говорим? — напомни му тя.
— Може и по-късно да поговорим — каза той, улавяйки я за ръка и придръпвайки я към себе си.
Желанието да я има явно си личеше по израза на лицето му.
Но Луси не се предаваше.
— Какво искаше да ми кажеш за сутерена? — попита тя, като сложи ръце на гърдите му и по този начин го задържа на разстояние от себе си.
— Какво за сутерена?
— Аз те питам същото? — напомни тя.
Той улови едната й ръка и я поднесе към устните си. Луси отново направи опит да се освободи от него.
— Ричард!
Този път, за нейно съжаление, той също отстъпи назад и разтърси глава, сякаш за да проясни мислите си. Пое си и няколко пъти дълбоко дъх, после се намръщи като че искаше да си припомни за какво всъщност искаше да разговаря с нея.
— Сутеренът. Нека да ти кажа какво откри Роулс — и я поведе към канапето пред камината.
След като изслуша разказа на Ричард, Луси се намръщи.
— Прозорецът, който всъщност е врата? Какво трябва да означава това? — попита тя.
— Надявах се ти да можеш да ми кажеш — каза Ричард. — Чувала ли си за тази врата?
— Нищо подобно не зная. Но татко купи тази къща точно преди да бъда представена в обществото. Преди това имахме друга къща, по-малка. Само веднъж съм била тук, така че не съм имала време да разбера всичко за нея. Може би татко или Едуард биха могли да ти помогнат — предположи Луси, опитвайки се в същото време да потисне по някакъв начин нарастващото у нея напрежение.
Ричард смръщи чело.
— Не искам да въвличам и тях в нашите проблеми — обясни той. — А Едуард и така е достатъчно притеснен. Не бих искал допълнително да го притеснявам.
— Глупости. Те с радост ще ти помогнат.
Той се изправи и се загледа в горящия огън. Макар да беше началото на лятото, вечерите бяха студени. Тъкмо когато Луси почувства, че повече няма да може да издържи на настъпилата тишина, той се извърна към нея.
— Много съжалявам, че ти причиних такива притеснения.
Луси усети сякаш сърцето й пропусна един удар. Да не би да искаше да й каже, че съжалява, че я е помолил за помощ. Тя сведе глава, за да не може Ричард да види сълзите й.
Но сякаш усетил какви чувства я вълнуват, той отново приседна на канапето и се приближи плътно до нея.
— Сигурно съжаляваш, че изобщо прие моето предложение — промълви той, улавяйки ръката й в своята.
Пръстите му погалиха дланта й. Тя не се отдръпна и той като че си възвърна самообладанието.
— Да съжалявам? Ричард, изобщо не съжалявам — увери го тя и в същото време усети надеждата, че зад страстта му се крие нещо повече, отново разцъфтя у нея.
Сълзите й пресъхнаха. Прииска й се той да я погледне в очите, да се освободи от притесненията си и да й каже какви чувства изпитва към нея.
Той я погледна, но не каза нищо подобно. Отново си сложи познатата маска.
— Значи аз съм истински късметлия.
Устните му се разтеглиха в усмивка, очите му заблестяха и той се наведе към нея. Луси затаи дъх, забравяйки за всички проблеми помежду им, пред които току-що отново се бяха изправили, впечатлена от прочетеното обещание в очите му.