За миг замълча, после добави, надявайки се Луси да приеме обяснението му:
— Съжалявам, че избухнах тогава. Но бях извънредно притеснен.
— Притеснен? Ричард, ти изригна като вулкан. Защо?
— Страхувах се. Когато се преместих с децата в Девъншир, не казах почти на никого къде отивам. Един мъж от Министерството получаваше писмата ми тук в Лондон и ги препращаше. Имаше грижата също и да изпраща моите писма, предназначени за приятелите ми. И докато никой не знаеше къде се намираме, заплахите спряха да пристигат.
— О!
Луси изви глава, за да може да вижда очите му.
— Какво казаха за това мъжете, които беше наел наставникът ти?
Съпругът й изглеждаше наистина много притеснен.
— Ричард?
Той се прокашля. После каза:
— Те не знаеха нищо за това. Не им бях казал нищо.
— Какво? Ричард, как си могъл да постъпиш толкова глупаво?
— Зная. Наставникът ми вече ми проглуши ушите с подобни обвинения. Но всичко, за което можех да мисля тогава, беше как да спася децата си.
Мисълта, че съществува опасност за децата, я накара да се разколебае. Но все пак попита:
— Добре, но защо реагира така, като видя съобщението във вестника?
— Страхувах се, че така всички ще научат местонахождението ни — отговори тихо.
Прииска му се да я притисне по-силно към себе си, но не го стори — страхуваше се тя да не се отдръпне.
— И така ли стана? — попита Луси с още по-колеблив тон.
Нейното семейство беше поставило децата му в опасност, дали той някога би й простил?
— Не. Първото писмо се появи едва когато пристигнахме в Лондон.
Луси въздъхна с облекчение и се замисли. Отново облегна глава на рамото му. Той я прегърна с една ръка и я притисна така силно към себе си, че тя можеше да почувства пулса на сърцето му.
— Защо са чакали досега? — попита тя почти шепнешком, така че думите й изглеждаха не толкова изречени, колкото като мисъл, минала едновременно през главите и на двамата.
— Не зная — призна той някак неохотно.
Отново си помисли дали не е по-добре да натовари семейството си на каретата, да запрегне конете и да се отправи колкото е възможно по-бързо към Девъншир.
— Някой сега занимава ли се със случая? — попита Луси.
Тя трескаво размишляваше над чутото, искаше да го огледа от всички страни.
— Обърнах се отново към мъжете, които вече бяха работили над предишните писма — съобщи й Ричард.
После я погали по рамото и я целуна по врата. Луси не обърна внимание на чувствата, предизвикани от докосването му.
— При тях ли беше днес следобед?
— Да.
— Показа ли им писмото, което получи днес?
— Да.
Изведнъж притесненията, които беше крила толкова дълго в себе си, взеха връх и сложиха край на сдържаността, на която толкова дълго се бе учила. Реагирайки както ако беше момиче, тя се извърна и го удари в областта на стомаха.
— Ох! Защо ме удари? — попита я той снизходително, разтърквайки мястото, което беше улучила.
— Защото ме остави на тъмно. Кажи ми сега какво пишеше в писмото, което се получи днес?
Гледаше го с такъв поглед, сякаш той би могъл да бъде авторът на писмото.
— Споменаваше се за брошката, която ти се е изгубила, и се правеше намек, че скоро и друго нещо ще изчезне по същия начин.
— Брошката ми ли? Какво биха искали да докажат с това? Тя даже не е и толкова ценна.
— Мъжете, които съм наел, предположиха, че това е просто предупреждение. Ако този, който е доставил писмото, е могъл да вземе брошката…
Ричард се отказа да довърши изречението, страхувайки се, че ако изрече опасенията си на глас, те наистина ще се случат.
— Друго бижу ли могат да вземат? Ричард, трябва да сложим всички твои подаръци в сейфа на татко.
Луси се отдръпна от него и понечи да слезе от леглото.
Ричард я улови за ръката и я придърпа към себе си.
— Не мисля, че имат това предвид — обясни той.
Луси отново се настани на предишното си място и облегна глава на рамото му.
— А какво?
Доста колебливо, сякаш страхувайки се, че ако облече догадките си в думи, те ще придобият реалност Ричард каза:
— Луси, трябва много да внимаваме. Ако пожар обхване тази къща, баща ти…
— Татко?
Очите й се разшириха. Извърна се, за да го погледне.
— Ричард, да не искаш да кажеш…
Също като него тя не посмя да изрече на глас мислите си.
— … че пожарът не е бил нещастен случай.
Тихо изречените от него думи като че прогориха мозъците им. Макар душата му да беше изпълнена с не по-малък ужас от мисълта какво би могло да се случи, Ричард все пак запази самообладание, докато на лицето на Луси можеше да се прочете силен страх.
— И ти мислиш, че в последното писмо намекват за това — каза тя с внезапно одрезгавял глас.