— Не зная. Единственото, което си спомням, е, че миналия път се оставих Джулия да ме убеди, че няма никаква опасност. А толкова я молих да отидем някъде другаде. Този път възнамерявам да се подготвя по-добре.
Ледената нотка, която Луси усети в тона му, бе по-режеща, отколкото зимен вятър.
— Значи Джулия е знаела за заплахите?
— Да. И също като мен си мислеше, че са свързани с работата ми като куриер. Но и двамата сме грешали и това струва живота на Джулия. Не възнамерявам да излагам нечий друг живот на опасност — приключи гневно Ричард.
Луси придоби замислен вид. Тя се прозя, но не притвори очи, напротив, като че се беше втренчила в нещо невидимо. Най-накрая изрече:
— По-добре наистина да се подготвим този път. Сега нищо не можем да направим. Но утре…
— Утре ще слезем в сутерена — довърши твърдо Ричард, прехвърли ръка през раменете й и я придърпа надолу.
Даже и когато усети по равномерното й дишане, че най-накрая се е успокоила и заспала, той остана буден — като на пост.
След закуската на следващата сутрин Луси предприе първата стъпка по осъществяване на плана им да изследват сутерена. Срещна се с икономката и й обясни, че баща й възнамерява да предприеме някои промени из къщата и я е помолил да инспектира местата, където ще се правят подобренията.
— Не бих искала да попреча на никого в работата му. Моля ви просто да осведомите готвачката и останалите от персонала да не се безпокоят излишно, а ние ще се постараем да бъдем колкото е възможно по-незабележими.
— Ние? — попита икономката.
— Съпругът ми и аз — уточни кратичко Луси, чудейки се как да обясни присъствието на съпруга си, ако бъде попитана.
За щастие икономката само кимна и излезе от стаята й.
Когато не след дълго те слязоха в сутерена, икономката ги чакаше на най-долната площадка на стълбите.
— Ще съм щастлива да отговоря на всички ваши въпроси — каза тя и ги последва.
Луси и Ричард се спогледаха. Не бяха очаквали подобна компания. Колкото бе възможно по-бързо те обиколиха всички стаи — навсякъде имаше слуги, които се трудеха над ежедневните си задачи — търсейки прозореца, за който им беше споменал Роулс. Отначало не откриха нищо. Вече бяха готови да се откажат, тъкмо когато надникваха в стаята, където обработваха храната. Там забелязаха сводест прозорец и тъй като беше отворен, видяха, че води към градината.
— Откога този прозорец е в такова състояние — попита Луси, сочейки дъските, които частично го покриват.
— Така е, откакто за пръв път дойдохме в тази къща — каза икономката, чудейки се на внезапния интерес на господарката си.
— Нека да проверя — прошепна Ричард. — Отвлечи й вниманието, за да мога да проверя.
Луси кимна.
— Доволни ли сте от обстановката тук долу — попита Луси жената, която ги беше придружила навсякъде в тяхната обиколка из сутерена. — Какви промени бихте направила?
— Сигурна съм, че ще остана удовлетворена от всички промени, които господарят ще направи. Той настоя кухнята да бъде оборудвана със съвсем нова готварска печка. Много по-удобна е и е много по-чисто с нея — каза икономката.
— Не намирате ли кухнята малко тъмна?
— О, даже е много по-светло, отколкото в някои други къщи. И с тия лампи на тавана навсякъде става по-светло. Няма нужда от повече.
Тя замълча, за да си поеме дъх и се огледа. Забелязвайки Ричард до прозореца, прекоси стаята и се приближи до него.
— Този прозорец си е чиста загуба на материал. Освен това и много духа. Изобщо няма нужда от него.
Ричард кимна.
— Ето една промяна, която може да се направи. Зазидайте го.
— Съгласен съм — каза Ричард, приближавайки се до Луси. — Ще предадем на господин Мередит вашите препоръки.
Той лекичко постави ръка на рамото на Луси и допълни:
— Благодаря за помощта ви. Ако ни потрябват повече сведения, ще се върнем. Моля да ни извините, че ви отнехме толкова време.
Луси извърна глава и го загледа, но не можа по израза на лицето му да разбере дали това е търсеният от тях прозорец. Тя се сбогува с икономката и позволи на Ричард да я поведе по стълбите нагоре.
Той избра да влязат в приемната. След като вратата след тях се затвори, тя се извърна към него.
— Е, какво мислиш? Прав ли е бил Роулс?
— Да. Дъските едва се държат на гвоздеите. Всеки би могъл без усилие да ги махне.
Лицето му беше замислено.
— И какво ще правим сега? — настоя да узнае Луси, хващайки една с друга ръцете си, надявайки се треперенето им така да не личи.
— Ще го зазидаме.
Ричард се насочи към вратата, после спря.
— Забравих. Ще кажем ли на баща ти?