— За кое?
— Че ще правим промени в собствената му къща. Не можем да го залъжем, както направихме с икономката.
— О!
Луси се смълча. Но това трая само миг.
— Просто ще му обясним всичко.
На лицето на Ричард се изписа неохота.
— Той ще разбере.
— Ще разбере, че съм изложил на опасност дъщеря му ли? Ако ти беше Карълайн, а аз ти бях баща, не съм сигурен, че бих се отнесъл с разбиране към подобно нещо.
— Татко няма да застане на пътя ни. Ще видиш — обеща му тя.
За нейна изненада, баща й реагира точно както й беше казал Ричард.
— Заплахи? В моята къща? Кой ги отправя? — гласът му беше подобен на рев.
Когато Ричард обясни, че все още нямат никаква представа кой би могъл да бъде, бащата на Луси като че, противно на очакванията им, се поуспокои.
— С какво мога да ви помогна? — попита той, като местеше поглед от единия към другия и обратно.
— Открихме прозорец, през който може да се проникне в къщата, и мислим, че точно него е използвал авторът на писмата — каза Луси.
Тя се наведе над баща си и прехвърли ръка през раменете му.
— И? — попита господин Мередит доста рязко.
Но в същото време прегърна дъщеря си през кръста.
— Бихме искали да го зазидаме — обясни Ричард. — Вашата икономка мисли, че това е много добра идея. Сложили са няколко дъски, но въпреки това оттам продължавало да духа. А ако го зазидаме, ще спрем достъпа на външни хора.
— Сигурно и някои от слугите го използват, за да си правят срещи — предположи господин Мередит.
После погледна първо Луси, след това Ричард, после отново Луси. Най-накрая се прокашля. Луси се изправи и се приближи до съпруга си. Ричард я прегърна през кръста.
— Добре, зазидайте го — каза тихо старият мъж. — И ми съобщете, ако се появят нови писма.
Преди залез-слънце прозорецът беше зазидан. Наблюдавайки работата откъм градината, Ричард въздъхна с облекчение, после се извърна към съпругата и децата си, които бяха дошли с него. Особено за децата беше много интересно. Ако Ричард не ги беше спрял, момчетата щяха да се спуснат да помагат на мъжете, които се трудеха с тухлите.
— Можехме да им помогнем да пренесат тухлите, татко — опита се да протестира Робърт, когато Ричард ги дръпна и ги отведе настрани.
— Можехме също да им носим инструментите — обади се Дейвид.
Гледаха го толкова умолително, че на Ричард не му даде сърце да им откаже направо.
— И така да се изцапате, че да не можете да се появите в парка — каза Луси.
И се усмихна на съпруга си.
— Ще ходим в парка ли? — попита Робърт.
— Оня с кравите ли? — попита Карълайн и очите й се разшириха от вълнение. — Татко каза, че следващия път можем да си поискаме малко мляко. Нали, татко?
— Това ли съм казал? — попита Ричард, все още загледан в работниците.
После се извърна и се усмихна на дъщеря си.
— Да. Ти обеща. Кажи му, Дейвид! — примоли се Карълайн, подскачайки около тях.
— Ще предпочетеш мляко пред сладолед? — попита я баща й.
Той видя как работниците положиха последната тухла и след това се обърна изцяло към семейството си.
— Днес мислех да ви заведа на друго място.
— Къде? — поиска да узнае Дейвид.
Ричард за миг вдигна очи към Луси и се усмихна.
— В менажерията.
— Какви животни има там? — попита Робърт.
— Сами ще видите. Аз самият не съм бил там от години — отвърна баща му. — Хайде сега бързо по стаите си да се приготвите.
Последва ги с поглед, докато се изгубиха по посока към къщата. После се извърна към Луси.
— Ще дойдеш ли с нас?
Тя отвърна на усмивката му с усмивка.
— С удоволствие…
Неспособен да устои на обхваналата го страст, макар да бяха на открито и всеки от слугите би могъл да ги види, той я целуна.
Тя инстинктивно отстъпи назад. Лицето й беше поруменяло.
— Трябва да се преоблека в нещо по-подходящо — смотолеви Луси. — Кажи на децата, че няма да се забавя.
И забърза към къщата.
Ричард се приближи към току-що зазидания прозорец и плати на работниците. После и той се запъти към къщата, удовлетворен, че достъпът до къщата е затворен.
Глава дванадесета
На другия край на града един от мъжете, които Ричард беше наел да открият кой заплашва семейството му, се намръщи, като чу доклада на партньора си.
— Значи знаем не повече, отколкото преди? — попита той остро.
— Много странно, нали. Трябва да е някой, който го познава много добре — каза партньорът му и си сръбна доста голяма глътка бира.
После отри уста с ръкава си.
— Говори ли със слугите?
— И не поискаха даже да имат нещо общо с мен. Изглежда някой така се е постарал в разпитите си, че ги е направил подозрителни.