— Какво се е случило?
— Дейвид.
Той спря, но тя продължаваше да го дърпа.
— Ела. Той има нужда от теб — изрече тя умоляващо.
Ричард я последва в приемната. Господин Мередит беше прегърнал най-големия му син. Момчето трепереше и плачеше.
— Какво е станало?
— Били са в парка на площада — обясни Луси. — Според господин Ейвъри и госпожа Стенхоуп нищо особено не се е случило.
Ричард се приближи до сина си.
— Оставете го да дойде при мен, господин Мередит — помоли тихо и прегърна Дейвид.
Синът му се опита да се освободи, после сви ръце в юмруци и започна да го удря. Но както беше избухнал, така и спря. Тогава Ричард го придърпа към канапето и го накара да седне. Приседна и той и го притисна към себе си. Едва сега забеляза Карълайн и Робърт и разтревожения израз на лицата им.
— Луси — промълви той колкото се може с по-мек тон.
Тя се приближи до него.
— Заведи децата в стаите им, моля те.
Тя кимна и хвана двете по-малки деца за ръка.
След като се излязоха от стаята, господин Мередит се прокашля, но не се реши да каже нещо. Дейвид беше подновил опитите си да се освободи от здравата прегръдка на Ричард и старият мъж известно време наблюдава как зет му придържа детето, като се опитва едновременно да избегне ударите.
— Да извикам ли лекаря? — попита.
Ричард вдигна глава, лицето му се беше сгърчило в гримаса.
— Не още. Ще опитам аз да го успокоя.
Той разхлаби прегръдката си, но това само направи опитите на Дейвид да се освободи още по-неистови.
— Хайде, Дейвид. Успокой се.
— Трябва да изляза. Тя иска да ме види — каза момчето умоляващо.
— Повтаря само това, откакто са се върнали. Какво може да означава? — попита господин Мередит.
Ричард не отговори на стария човек. Цялото му внимание беше съсредоточено върху сина му. Най-накрая момчето престана да се бори. Но продължи да повтаря:
— Тя иска да ме види. Трябва да изляза.
Когато вратата на стаята се отвори, Дейвид като че се вцепени — може би от страх кой би могъл да бъде посетителят. Беше Луси. Детето захлупи глава на гърдите на баща си. Ричард го притисна в прегръдките си. Постепенно хленченето на Дейвид стихна и той вече не повтаряше онези думи. Тримата възрастни чакаха, докато съвсем се успокои. Дишането му стана равномерно и момчето заспа.
— Изтощи се, горкото дете — каза господин Мередит и въздъхна. — Сега бихте ли ми обяснили какво се е случило?
— Господин Ейвъри и госпожа Стенхоуп казаха, че нищо особено не се е случило. Една дама разхождала куче и Дейвид се спрял при него. Изглежда много му харесало, защото го последвал дори когато дамата излязла извън парка. Господин Ейвъри го хванал за ръката и, според Карълайн и Ричард, Дейвид се разярил и започнал да се мята. Господин Ейвъри трябвало да го влачи до вкъщи — каза Луси. — Те са много стреснати, Ричард. Обещах им, че ще отидем да ги видим, преди да си легнат.
— Да се е разярил? Дейвид никога не е правил подобно нещо. Какво би могло да се случи? — попита Ричард.
— И коя е била дамата? Сигурно живее някъде наблизо, на този площад — обади се господин Мередит.
Той отри лице с голямата си носна кърпа и те видяха, че ръката му трепери. Беше се опитал да успокои Дейвид и се чувстваше изтощен, искаше му се само да си легне и да си почине. Но не се оплака, защото не искаше Луси да го отпрати да си почива с думите, че това е само за негово добро.
— Дамата ли? Робърт и Карълайн дали могат да я опишат? — обърна се Ричард към съпругата си.
— Те са обърнали много повече внимание на кучето — каза му Луси. — Но бихме могли да попитаме господин Ейвъри и госпожа Стенхоуп. Може би те са запомнили нещо около тази жена.
Луси приседна до Ричард и погали момчето по косата.
— Толкова е малък, а се налага така да страда.
Както и по-рано, прииска й се като че да поеме цялото страдание, което изпитваше детето, и да му остави само чистите чувства на щастие и безгрижие.
— По-добре да го сложа да си легне — каза тихо Ричард.
После стана и вдигна момчето на ръце.
— Накарай го да изпие нещо успокоително, за да не се събуди през нощта. Нека се наспи спокойно — обади се господин Мередит.
Макар да го каза със спокоен тон. Ричард разпозна недвусмислената команда. Той кимна и понесе детето към вратата. Луси избърза пред него и я отвори.
След като дадоха на Дейвид успокоително, съблякоха го и то сложиха да си легне, двамата се почувстваха напълно изтощени. Спогледаха се и въздъхнаха едновременно.
— Какво не бих дал за един обикновен спокоен ден — въздъхна Ричард и се протегна, надявайки се да успокои напрегнатите си мускули.