— Ричард.
— М-м?
— Трябва да говориш с Едуард — напомни му тя.
Той целуна ръката й повторно. Отново й се прииска да забрави проблемите им и да се отпусне в прегръдките му. Веднъж вече обаче игнорирането на проблемите с нищо не й бе помогнало. Сега се нуждаеха от помощта на брат й. Точно затова съпругът й трябваше да говори с него още сега. Луси отстъпи още една крачка назад. Ричард само кимна.
— Не се бави много — прошепна му тя, докато го следваше до вратата.
Докато чакаше Едуард в кабинета, Ричард си мислеше за промените, които бяха настъпили в живота му след женитбата с Луси. Нито един от двамата не беше очаквал да се завърне сред обществото отново. И Ричард си каза, че не би трябвало да се отказва от това и че въпреки заплахите и случилото се с Дейвид, не бяха сторили грешка, като бяха дошли в Лондон. Досега не беше осъзнавал колко много му беше липсвала компанията на други мъже. А пък Луси беше върнала щастието в неговия живот. Но Ричард не можа да продължи с анализите, защото вратата на кабинета се отвори.
— Искал си да ме видиш, Ричард — каза Едуард. После се насочи към масичката, където беше гарафата с коняк.
— Да ти налея ли? — попита. — Цялата вечер пихме някаква ечемична отвара. Отвратително беше.
— Защо?
— Откъде да знам? Прищявка на домакинята. Някой ми каза, че е методистка.
— И никой ли не се оплака?
— Да не е луд! Е, разбира се, оплакахме се един на друг. И си казахме, че няма да приемаме повече покани, ако тя продължава по този начин.
— Дали такава заплаха би могла да подейства?
— Подейства веднага, защото стана публична тайна. Разбрах, че мъжът й наредил да се сервира вино в библиотеката на тези, които изобщо не могат да издържат без алкохол.
Едуард се протегна.
— На мен обаче не ми се искаше да оставям Арабела в устата на вълците.
— Вълците ли? Престани, Едуард. Даже и най-големите клюкари знаят, че няма за какво да се захванат с нея — напомни му Ричард.
— От това не ми става по-добре. Не ми харесва да се въртят около нея и да възхваляват косата й, очите й… Направо се вбесявам.
Едуард се прозя и отново се протегна.
— Но ти не ме чакаш, за да говорим за моите проблеми, нали?
— Прав си. Бих искал да поговорим за моите.
Ричард си пое дълбоко дъх и се почуди откъде да започне.
— Твоите? Не ми казвай, че между теб и Луси има някакви проблеми — каза Едуард и сякаш облак премина през лицето му.
— Не. Не и в смисъла, който ти влагаш. Луси е най-доброто, което ми се е случвало от много дълго време насам — побърза да го увери приятелят му.
Отначало, когато Ричард започна разказа си, Едуард се беше разположил удобно на избрания от него стол. Колкото повече напредваше разказът, Едуард все повече и повече се накланяше към зет си и когато Ричард приключи, той се изправи и започна да кръстосва кабинета. Възцари се тишина и тъкмо когато и двамата си мислеха, че ще се пръснат от напрежение, Ричард не издържа и попита:
— Ще ни помогнеш ли?
— Как можеш изобщо да се съмняваш? Защо не ми каза по-рано?
— Едуард, не исках да те притеснявам с моите проблеми — беше отговорът на Ричард.
— Твоите проблеми ли? Ричард, всички проблеми, които засягат сестра ми, засягат и мен. Освен това, по-добре да се занимавам с нещо, отколкото да изгарям от ревност, като гледам как Арабела се радва на всеобщо внимание.
— Ти ревнуваш?
— Не ми се подигравай, Ричард! Не би могъл да знаеш колко съм страдал. Сега, кажи ми как бих могъл да ти помогна.
След известно време, качвайки се по стълбите, те се почувстваха в изключително добро настроение, сякаш всичките им проблеми се бяха разрешили от само себе си — изглежда конякът им беше подействал.
По същото време в друг квартал на града един мъж наблюдаваше как една жена нервно кръстосва стаята, в която се намираха.
— Почти го бях хванала — процеди тя през зъби. Ако беше побързал…
— Побързал? При всички тия хора наоколо? Щяха да ни хванат, преди да направим и една крачка — изсумтя той, улавяйки я за ръката. — Откажи се. Хайде да заминем за колониите.
— Да заминем и да го оставим ненаказан?
В очите й се появиха опасни пламъчета.
— Ами пари? — попита тя.
— Ще ни стигнат.
Тя се изсмя.
— Ще ни стигнат, но за какво? За някаква нищо и никаква малка ферма. Не възнамерявам да прекарам живота си като фермерска съпруга. Искам лукс.
Той предпочете да си премълчи и да не й напомня, че щяха да разполагат с много повече пари, ако тя самата не ги беше пропиляла с лека ръка.
— Остави ли писмото? — попита жената и погледът й се впи в очите му.