— Не.
Виждайки по лицето й да избива червенина, което правеше още по-забележими белезите й, той побърза да обясни:
— Зазидали са прозореца.
— Хм.
Изведнъж тя се изсмя зловещо.
— Май ще трябва да пристъпим към другия план. Мъжете готови ли са?
— Само чакат да им дадем сигнал.
— Добре. Ти ги наблюдавай. Мен повече не бива да ме виждат при тях.
Тя се наведе и взе на ръце малкото кученце, което се мотаеше в полите й, и отново се изсмя.
Глава тринадесета
Луси и Ричард се събудиха решени да открият кой заплашва живота им и какво е причинило вчерашната реакция на Дейвид. Докато тя се обличаше за официалната закуска, той отиде да си поговори с момчето. Когато след доста време се върна, Луси разбра по израза на лицето му, че новините не са добри.
— Какво ти каза? — попита го.
Той извърна глава към слугинята й, без да промълви и дума. Луси веднага разбра. Но изчака Бети да забоде и последната фуркета в косата й и едва тогава я освободи. Веднага щом вратата се затвори, Ричард каза:
— Нищо не ми каза.
— Нищо ли?
— Не иска да говори с никого. Просто лежи и има такъв израз на лицето сякаш е видял нещо ужасно.
Ричард се облегна на полицата на камината и се загледа надолу.
— Не зная какво да правя.
Безсилието и болката, съдържащи се в тона му, нараниха дълбоко Луси. Тя прекоси стаята и сложи ръка в неговата.
— Може би трябва да повикаме лекар — предложи тихо тя.
Ричард я притисна в обятията си с такава сила сякаш се давеше, а Луси беше сламката, за която се беше хванал.
— Сигурна съм, че татко ще знае кого да ни препоръча.
— Той е толкова малък. Какво ще правя, ако цял живот остане такъв? — попита Ричард и гласът му като че се пречупи. — Независимо че пожарът беше най-ужасното нещо, което можеше да ни се случи, именно през изминалата след него година се сближих с децата си много повече, отколкото бях успял да постигна дотогава. Дейвид ме следваше навсякъде, задаваше въпроси. — Той притвори очи ужасен. — Дали някога отново ще можем да разговаряме?
— Винаги най-много си се тревожил за Дейвид. Спомни си как се държеше той с мен отначало. Но лека-полека започна да свиква — опита се да го успокои Луси.
— Виж сега какво стана с него. Трябва да има нещо, което мога да направя…
Ръцете му я притиснаха с нова сила, мачкайки прясно изгладената муселинена рокля. Тя не каза нищо и на свой ред го прегърна. След известно време той разхлаби прегръдката си и отстъпи лекичко назад.
— Трябва да има нещо — повтори Ричард.
Очите на Луси заблестяха.
— Нали каза, че Смит и… и…
— Джоунс ли? — попита той.
— Да. Нали каза, че те са наели някого да наблюдава къщата. Може би този някой е видял какво се е случило с Дейвид.
Печалното изражение на Ричард рязко се смени с енергично.
— Веднага ще се свържа с тях.
Той отново я взе в прегръдките си.
— Ти си чудесна съпруга и умна жена! — каза и я целуна.
Луси облегна глава на гърдите му, развълнувана от неговата реакция. Почукване на вратата ги накара да се разделят.
— Влезте — обади се Ричард.
Не очакваха, че точно Джарвис ще влезе. Спогледаха се изненадани.
— Току-що донесоха това. Казаха, че е спешно — докладва лакеят, подавайки на Ричард запечатано съобщение.
Той го пое с израз на ужас от това какво ли съдържа и счупи печата. Съзирайки подписа, въздъхна с облекчение.
— Благодаря ти, Джарвис. Ще ти позвъня, когато съм готов с отговора.
— От кого е? — попита Луси.
Вече беше разбрала, че не е поредното писмо, съдържащо заплаха.
— От Смит и Джоунс ли?
— Не, от мъжа, който се занимава с делата ми.
Ричард се съсредоточи в съдържанието на писмото.
Но още докато четеше се намръщи.
— Какво е станало? — попита Луси.
— Някой е влизал в къщата ми — отговори той.
— В Девъншир ли?
— Не. В лондонската ми къща. Нали ти казах, че смятам да наема слуги да я почистят и приготвят за следващото ни пребиваване в града. Възложих тази работа на господин Лидсуърт.
Ричард отново се зачете в писмото.
— И? — обади се, нетърпелива да узнае продължението, Луси.
— Веднага щом влезли със слугите в къщата, разбрали, че нещо не е наред. Иска да се срещнем там колкото е възможно по-скоро, за да разбера дали нещо не е изчезнало.
— Сега ли?
— Не, по-късно. Ще трябва да съобщя за това на Смит. Веднага след това ще тръгна натам.
И той се запъти към стаята си, но припомняйки си за закуската, спря и се извърна към Луси.
— Дали Арабела ще ми прости отсъствието?
— Тя ще разбере — увери го Луси.
Този проблем, за разлика от всички други я накара да си помисли колко малко в този миг значеха за тях светските им задължения.