— Е, какво ще кажете? Тази кражба свързана ли е със заплахите?
Смит сбърчи чело. После поклати глава.
— Прекалено много прах има — каза той замислен.
— Прах ли?
— Никакви следи от скорошен взлом. Никакви отпечатъци. Крадците трябва да са влизали доста отдавна. Най-вероятно почти веднага, след като сте напуснали къщата.
— Сигурен ли сте?
— Абсолютно — увери го Смит.
— Значи е било обикновена кражба — каза Ричард, макар да не искаше така лесно да се откаже от предположението, че кражбата има връзка със заплахите.
— Нищо такова не съм казал — отговори веднага Смит. — Който и да е бил крадецът, много добре е знаел какво търси. Освен това се е постарал да не нанесе вреда на тези вещи, които биха могли да се виждат през прозорците.
Смит прекоси стаята и показа какво има предвид. Въпреки че Ричард не си беше дал сметка, сега, като му обърнаха внимание, осъзна, че е точно така. Доста ценна картина, висяща точно срещу прозореца, беше оставена на мястото си. Докато картината от отсрещната стена липсваше.
— Няма нито едно счупено стъкло или насилена врата. Крадецът е разполагал с доста време. Най-вероятно е идвал няколко пъти и е изнасял награбеното през изхода за слугите. Сигурно на идване даже е носел по нещо. Така че никой да не се усъмни с какво всъщност се занимава. Ако някой от съседите го е видял, сигурно си е помислил, че правите ремонт.
— Трябва ли да разбирам, че всичко е загубено? — попита Ричард, оглеждайки се наоколо из стаята, в която се намираха — приемната.
Колкото и да не му се нравеше, че е ограбен, единственото, за което истински съжаляваше, бяха книгите. Докато се оглеждаше, му дойде идея. Луси сигурно щеше да е много доволна да се заеме с обзавеждането на къщата.
— Не бих казал такова нещо. Ще поразпитаме наоколо, за да разберем дали някой не е купил някоя от откраднатите вещи — обади се в това време Смит.
Той направи последна обиколка и се върна в приемната.
Докато вървяха към входната врата, Ричард си спомни какво възнамеряваше да научи от Смит.
— Имахте ли време да разпитате мъжете, които наблюдават къщата ми?
— Още не. Дойдох веднага тук. Отивам при тях сега. До утре сутринта ще имаме отчета им. Искате ли да пратя някого да пази тук, докато Лидсуърт осигури пазач?
Ричард изрази съгласие, свали един от ключовете за входната врата, нанизани на халка, и го даде на Смит.
Като се върна вкъщи, той се запъти направо към учебната зала.
— Има ли някакво подобрение при Дейвид? — попита с разтревожен глас господин Ейвъри.
— Не е изрекъл нито дума през целия ден — отговори учителят с видимо неодобрение в гласа.
— Нали поне е станал.
— Е, да, поне това. Веднага щом излязохте. Даже пи чай с господин Мередит, брат си и сестра си.
Ричард усети как го обхваща страх за съдбата на момчето му.
— И тогава ли не каза нищо?
— Нито дума.
Ричард отново усети неодобрението в гласа на младия мъж. Прииска му се да изплаче пред него мъката си, да му каже, че това не е просто каприз на Дейвид. Че момчето се намира в голяма беда. Но се въздържа. С бавна крачка се приближи до децата, които играеха на карти. За миг се загледа в тях.
— Искаш ли да ни помогнеш, татко? — попита Робърт.
Баща му поклати глава.
— Дейвид постоянно печели.
Щом като Ричард се приближи до най-големия си син, той откри картите си и ги остави на масата. После стана и понечи да се оттегли. Баща му го последва, не обръщайки внимание на протестите на Робърт и Карълайн.
— Дейвид, разкажи ми какво се случи на площада вчера — помоли тихо Ричард, не откъсвайки поглед от лицето на сина си.
Лицето на Дейвид смени на няколко пъти израза си, преди момчето да поклати глава.
— Ще се видим утре сутринта — въздъхна Ричард, свеждайки глава, за да целуне по бузата сина си.
Дейвид се отдръпна като ужилен и побягна. Ричард се почувства като ранен в сърцето, но си наложи да каже довиждане на другите си две деца и се отправи към покоите си.
Все още под впечатлението на всичко случило се през деня, той се преоблече, изяде си вечерята и придружи жена си на бала, установявайки, че не си спомня кой го беше организирал. Не забеляза даже, че двамата с Луси се радваха на всеобщо внимание — той в черно и бяло, а Луси в зашеметяваща рокля от сатенирана коприна в син цвят и с дантела с цвят на слонова кост. Когато брат й я отне от него, за да танцуват, той просто застана и ги следваше с поглед, докато танцът свърши. Но по начина, по който гледаше, Луси даже не беше сигурна, че той съзнава отсъствието й до него.
Арабела се присъедини към тях и сложи край на унеса му.