— Би трябвало да съм ти много ядосана, Ричард — каза тя леко намусена.
После погледна към роклята на Луси и й се прииска вече да е омъжена, за да може тя да има думата при избора на дрехи.
— Защо? — насили се да попита Ричард, след като усети как Луси лекичко го побутва.
— Защото липсваше днес. Всъщност разбрах, че не си имал избор. Е, как беше? Хванахте ли крадците?
Преди Ричард да успее да си отвори устата, за да я наругае и да провали вечерта, се обади Едуард.
— Какви крадци? Мислех, че се разбрахме да ми казваш всичко — почти изрева той.
— Нямах възможност да те видя по-рано. А и балът не е място да се обсъжда такова нещо. Ще поговорим по-късно.
Осъзнавайки правотата на приятеля си, Едуард кимна. Луси обаче забеляза, че макар да танцуваше с Арабела, за известно време той не сваляше очи от тях.
Дойде миг, когато Ричард почувства, че повече не може да остане в балната зала.
— Ще може ли скоро да си тръгнем? — попита той, докато танцуваше с Луси.
— Веднага щом този танц свърши — прошепна тя, усмихвайки му се топло.
Той я притисна към себе си и усети как напрежението, което изпитваше, като че намалява.
Докато чакаха да им докарат каретата пред входа на къщата, един господин, който в същото време пристигаше, се спря при тях.
— Радвам се да ви видя в града отново — поздрави ги той.
После, без да се впуска в светски разговори, реши да мине направо на въпроса, заради който се беше спрял при тях:
— Мисля, че трябва да знаеш, Блаунт. Открих същата като твоята статуя — нимфата в градината ви, нали си помниш? Помислих, че е копие, но ме увериха, че е оригинал.
— Как я намери? — попита Ричард, без изобщо да показва вълнението си.
Тази статуя също бе сред откраднатите.
— Намери ми я един, на когото съм поръчал да се оглежда за произведения на изкуството за мен.
— Познавам ли го?
— Съмнявам се. Няма и да ти кажа кой е. Не бих искал да ме надминеш — засмя се мъжът.
— Кога я откри?
— Преди около година. Беше голяма изненада за мен. Не е пристигнала от континента. Предполагам, че я е предложил някой, който много се е нуждаел от пари.
Когато каретата пристигна, Луси и Ричард се извиниха и се качиха в нея. Едва след като потеглиха, Луси попита:
— От него научи нещо много важно, нали?
— Как разбра?
— По израза на лицето ти. Не, не се притеснявай. Той нищо не забеляза. Беше твърде зает да ти покаже, че се е оказал по-успешен колекционер от теб. Статуята е открадната от теб, нали? — попита тя.
Докато пътуваха към бала, съпругът й в общи линии й беше описал какво се е случило.
— Да — кимна Ричард и поднесе ръката й към устните си. — Вие сте много умна, госпожо.
Тя сведе клепачи и го дари с кокетна усмивка.
— Както и ти. Ти го накара да отговори на всичките ти въпроси.
— Не на всичките. Може би Смит ще има повече късмет.
Той й се усмихна. После за първи път тази вечер се вгледа в нея и изведнъж вдигна въпросително вежди.
— С тази рокля ли беше облечена по-рано? — попита, вглеждайки се неодобрително в деколтето.
— Ричард, за какво става дума? — попита Луси и се извърна, за да го погледне по-добре.
— За роклята ти.
— Какво за моята рокля? Преди малко даже ми направи комплимент за нея.
— Аз ли? Носеше ли шал тогава?
— Не. Ричард, нищо не разбирам.
Очите на Луси се разшириха от изненада и объркване.
Той се засмя.
— Нали знаеш, скъпа, право на съпруга е да обсъжда облеклото на съпругата си.
— Но ти ми каза, че ме харесваш така.
— Наистина.
Той се приближи до нея.
— Но тя разкрива достойнства, на които само аз бих искал да се радвам — каза той, прокарвайки пръст покрай деколтето й, откриващо едната й гръд.
Луси пламна.
— О! — изохка тя леко, потрепервайки при неговото докосване — както ставаше винаги с нея.
После протегна ръка и приглади косата му. Той улови ръката й и отново я поднесе към устните си.
Когато каретата пристигна пред къщата на господин Мередит, те и двамата пламтяха от страст. Изкачиха почти на бегом стълбите.
— Бети дали ще те чака? — попита той.
Луси поклати глава.
— Добре.
Тя се изчерви още повече.
По-късно, лежейки в прегръдките си и не желаейки все още да се предадат в плен на съня, взеха тихичко да си говорят. Едва когато усети, че умората го наляга, Ричард си спомни какво беше намислил да помоли Луси.
— Искаш ли да се заемеш с преобзавеждането на къщата?
— В Девъншир ли?
Луси веднага се замисли какво би могла да промени.
— Не, тук, в Лондон. По-малка е от тази. Няма да ти отнеме много време.
Говореше бавно и вече почти се унасяше. Луси лежеше загледана в балдахина над леглото им. Ръката му я придърпа по-близо до него. Тя извърна глава и с не по-малко унесен от неговия поглед се загледа в лицето му. Мисълта, че ще се заеме с обзавеждането на неговата къща, я изпълни с чувство на гордост и принадлежност към новото й семейство. Тя ще превърне къщата в техен истински дом.