— За кога да се приготвя? — попита тя и се изправи.
Малко по-късно, тъкмо когато се занимаваше с жартиерите си, Ричард влезе в стаята й.
— Съгледвачите са видели дамата с кучето — каза той и й подаде съобщението, което току-що беше получил от Смит.
Бети, която помагаше на Луси да си облече долната фуста, промърмори нещо от рода, че поне докато се облича, господарката й би могла да бъде оставена на мира. Луси се намръщи. После се обърна, за да може слугинята да й завърже панделките отзад.
Ричард седна и се наслади на гледката, която представляваше жена му без връхни дрехи. Бети посегна към корсета.
— Този ли ще си сложиш? — попита той, смръщвайки чело, като си припомни какви белези оставяше тази част от женското облекло по кожата й.
— Да — кимна спокойно Луси, макар вътрешно да изгаряше от нетърпение.
Не изрече нито дума, докато слугинята й не закачи и последното телче.
— Какво друго ти пише?
— Виждали са тази дама и преди. Всеки следобед се разхождала на площада. Но не вярват да живее там.
— Защо мислят така? — попита го Луси и се извърна към него.
— Никога не са я виждали да излиза или да влиза в някоя от къщите наоколо — поясни той. — Признават си, че досега не са й обръщали голямо внимание. Наблюдавали са преди всичко къщата на баща ти.
— Приближили ли са се достатъчно, за да успеят да чуят разговора на Дейвид с тази дама? — попита тя, надявайки се мистерията да се разреши.
Седна пред тоалетката, за да може слугинята да й направи прическа, но извърната към него. Ричард поклати глава и Луси въздъхна.
— Ще я наблюдават. Ако се върне, някой от тях ще я последва.
— Ами ако не се появи повече?
— Тогава никога не ще узнаем — прозвуча много отчаяно Ричард.
За да го успокои, както и себе си, впрочем, Луси каза:
— Ще я открият. Ще видиш.
Той се усмихна на увереността й.
Когато Ричард и тя по-късно излязоха, никой от тях не забеляза да е следен. Информиран предварително за плановете им, Смит беше изпратил един от хората си да ги чака около градската къща на Ричард. Но независимо от инструкциите, които му бяха дадени, той изобщо не забеляза облечения като благородник мъж, който притича по външните стълби на съседната къща, отвори една врата, водеща към по-долния етаж и се скри.
Докато разглеждаха къщата, Луси все повече и повече се мръщеше. Макар слугите, които беше изпратил Лидсуърт, да бяха разчиствали цяла сутрин, все още имаше стаи, които бяха в същото състояние както след като бяха влизали крадците. Първият етаж беше прочистен, но не всичко със спалните беше наред. Докато обикаляше мъжката спалня, тя се подхлъзна и без малко да падне. Ричард, на другия край на стаята, се втурна към нея разтревожен. Без да го погледне, тя се наведе, за да вдигне нещото, в което се беше спънала.
— Достатъчно за днес — каза той. — Не бих искал да се изтощиш.
Ричард я подхвана за лакътя и я настани в един шезлонг.
— Не съм изтощена — възрази тя.
Тя се разположи удобно и едва тогава се вгледа в това, което държеше в ръката си.
— Ричард, погледни.
— Какво?
— Намерих го на пода. Мисля, че на миниатюрата си нарисуван ти.
И му го подаде.
— Мислех, че се е загубила по време на пожара. Изпратих го на Джулия, докато още бяхме сгодени. Трябва да я е забравила тук.
Той я завъртя в ръката си.
— Изглежда сякаш някой я е стъпкал. Мислиш ли, че я е изпуснал крадецът?
Той отново се загледа в миниатюрата.
— Може би.
Не искаше да признае, че действително портретът изглежда сякаш някой нарочно в миг на ярост го беше стъпкал. Припомняйки си разногласията между него и Джулия по време на последното им пребиваване в Лондон, му мина мисълта дали всъщност бившата му съпруга не е била тази, която така е стъпкала миниатюрата. Беше напълно в характера й, помисли си той.
— Лошо ли е повредена? — попита тя. — А аз нямам миниатюра с твоя лик? — допълни Луси.
Ричард й се усмихна.
— Нито пък аз с твоя. Ще накараме да ни нарисуват заедно. А аз бих искал и твой голям портрет. И тази картина ще бъде първата от моята нова колекция.
Тя също му се усмихна, стоплена от светлината, струяща от очите му.
— Също и твой портрет. И на децата — допълни тя, останала без дъх от нахлулите чувства.
Той приседна в шезлонга.
— И на децата — повтори и сведе глава, за да я целуне.
Колкото повече време беше с нея, толкова повече растеше любовта му и желанието му към нея. Хаосът около тях и съзнанието, че слугите всеки миг биха могли да влязат в стаята, го накараха да се въздържи от нещо повече от целувка. После се облегна назад и отново огледа стаята.