— Надявам се. Сега хайде да видим дали ще си припомните как се връща кораб на брега — каза и загърна дъщеря си с палтото си.
После промени курса. Това преустанови разговора им и ги накара за момент да забравят за темата му.
Само Ричард не можеше нито за миг да забрави за новата си жена. Когато вечерта си лягаше, той се замисли дали Луси ще се окаже подготвена за изискванията, които биха могли да поставят пред нея той и децата му. Постара се да бъде възможно най-честен в писмата си. Въпреки че й беше казал за очакванията си да бъде негова жена във всички аспекти, беше се опитал да формулира вижданията си за брака им, така че да не я обиди.
Мислейки за живота им през изминалата година тук, в Девън, Ричард осъзна, че изолацията бе способствала решението му за повторна женитба да се превърне в необходимост. Той отказваше да оставя децата сами за повече от час-два. Предполагаше, че би могъл да живее с любовница, но не искаше такава атмосфера за децата си. А и няколкото жени, които живееха наблизо, не бяха привлекателни за него, въпреки че някои от тях бяха хвърлили доста сили да го очароват. Ако не се чувстваше толкова отговорен за безопасността на децата и ако можеше да ги остави сами за ден или два… Засмя се горчиво. Това беше толкова невъзможно, колкото и да доведе любовница вкъщи.
После се усмихна. Беше намерил решение на проблема. След няколко дни Луси щеше да поеме ролята си на съпруга и майка. Огледа спалнята и се замисли дали не трябва да смени някои от мебелите.
Глава втора
Пътуването бе добра възможност за Луси да се отдаде на размисъл. Ами ако Ричард реши, че тя може да му предложи твърде малко, както беше решил бившият й годеник? Отново дръпна завеската на прозорчето на каретата, за да може да наблюдава менящия се пейзаж.
Времето за пътуването се беше случило много добро. Макар да беше захладняло, дъжд не беше завалял. По пътя се беше вдигнал червен облак прах. Луси знаеше обаче, че кочияшът на брат й би предпочел дъжд или лека мъгла. Слугинята й се закашля и здраво стисна очи.
Луси без желание дръпна завеската обратно и се облегна назад. Сутринта кочияшът я беше уверил, че преди да настъпи вечерта, ще пристигнат закъдето се бяха запътили.
— На прав път сме, госпожице Луси. За малко да объркам посоката. А и конете добре се движат — докладва той сърдечно, преди да се качат отново в каретата за последната част от пътуването си.
След като Луси беше взела решение да се омъжи за Ричард, той и Едуард бяха поели грижата да уточнят детайлите на пътуването. В началото Ричард беше настоял той да изпрати карета за нея, но Едуард се беше наложил, като му беше обяснил, че бащината му карета е пригодена специално за по-удобно пътуване. Те бяха запланували и смяната на конете и престоите за почивка, така че Луси да се чувства най-малко притеснена. Едуард щеше да осигури конете за първата смяна, а Ричард — за последната. Така конете щяха да са отдъхнали за връщането на кочияша и конярите лесно щяха да ги върнат на притежателите им. Припомняйки си безбройните спорове, които беше принудена да изслуша, както и детайлите и инструкциите, които Ричард беше изписал, Луси въздъхна и се замисли дали щеше да се окаже подвластна на чак такава организираност до края на живота си. Това й причини безпокойство. Но мисълта, че веднъж вече беше отхвърлена, я накара да затаи притесненията за себе си.
Припомняйки си зелените хълмове и червената земя навън, на Луси й се прииска да помоли кочияша да спре, да слезе и за малко да се разходи. Чувстваше се толкова уморена от пътуването. Болките й се увеличаваха с всяка изминала нощ. Но и не помисляше да се оплаква — просто нищо не можеше да се направи за облекчаването им. Слугинята й, виждайки колко бледо е лицето на господарката й, се договори с кочияша следващият престой да бъде малко по-дълъг.
За известно време падна лека мъгла, замествайки червената пушилка, после и тя се вдигна и тогава Луси отново дръпна завеската, вглеждайки се в околната обстановка — вече се намираха близо до новия й дом. Хрипливите крясъци на чайки им подсказваха, че са близо и до морето. Ричард й беше писал колко се радват децата, когато излязат с корабчето, и, че ще я научи на ветроходство. Не се беше обвързала с категоричен отговор на предложението му, но то я беше заинтригувало.
Свежият въздух и съзнанието, че пътуването й е към своя край, като че я повъзстановиха и лицето й възвърна цвета си. Бети кимна със задоволство.
— Ще искате ли да ви помогна да се преоблечете в друга дреха следващия път, когато спрем — попита тя.