— Но преди това трябва да намерим отговорите на няколко въпроса. Преди всичко кой е причинил всичко това.
На лицето му се изписа израз на гняв при мисълта, че някой непознат без покана е влизал в къщата му.
Луси, която нямаше ни най-малка представа как е изглеждала по-рано къщата, също внимателно се огледа наоколо.
— Такива цветове ли предпочиташ? — попита тя, имайки предвид плата в червено и златно, който покриваше стените и мебелите.
Тя забеляза междувременно, че завесите не са дотам добре закачени.
— Не, предпочитам нещо по-различно. — Той я погледна и й се усмихна. — Като очите ти, например.
Тя сведе клепачи, премигна няколко пъти и отново се вгледа в него. Изписалата се на лицето му страст я накара да затаи дъх. В същото време откъм коридора се чу шум. Тя сви крака под стола и бързо се изправи. За миг се олюля и Ричард се спусна да й помогне.
Вратата се отвори. Един лакей, който носеше принадлежности за камината, се спря като ги видя, чудейки се дали няма да ги разгневи с влизането си.
— Не знаех, че сте тук — промърмори той, опитвайки се да прикрие страха си и обзелото го в същото време любопитство.
— Стаята е на ваше разположение — каза Луси, обръщайки се към Ричард за потвърждение.
Той кимна. Лакеят, разбрал, че няма да го смъмрят, се усмихна.
В това време и противничката им се усмихна, като разбра, че се готвят да отворят градската къща на Ричард.
— Много удобно — каза тя и очите й заблестяха.
И преди да започне да излага плана си на партньора си, устните й се разтеглиха в дяволита усмивка. След като свърши, се облегна на стола си с доволно изражение.
— Сега ще чакаме.
На следващия ден Луси отново посети къщата и беше доволна да отбележи колко работа бяха свършили слугите. Единствено в кабинета, облицован с дървени плоскости, нищо не беше пипано. След като по-голямата част от основното почистване беше приключена и преди да започне мазането, Луси повика децата да я придружат.
Тя смаяна ги наблюдаваше как разглеждаха къщата като непознато място. Дейвид, който се беше отказал вече да мълчи, застана пред една от картините в приемната.
— Майка ми мразеше тази картина — промълви той тихо.
От случката на площада изобщо не беше проявявал подобен интерес към нещо.
— Мразеше ли? — попита Луси, присядайки на канапето, което възнамеряваше да претапицира с бледосин сатен на райета.
— Каза на татко, че не иска тази картина в имението. Предполагам, че той я е изпратил тук.
Луси загледа картината, учудвайки се какво беше накарало Джулия да не хареса пасторалната сцена, която представляваше. Дейвид също приседна на канапето и поглади тапицерията му. После се огледа наоколо.
— Не харесвам тази стая. Много е тъмна.
После се извърна към Луси.
— Нашите стаи също ли са такива?
— Не знаеш ли?
— Тук идвам за пръв път. Мама винаги настояваше да останем в имението, тъй като не искаше да остава в Лондон дълго.
— А оставаше ли?
Въпреки че не й харесваше какво прави, Луси изпитваше неимоверно любопитство да научи повече за предшественицата си.
Дейвид въздъхна, сбърчи чело и така заприлича повече на стар угрижен човек, отколкото на малко момче, каквото всъщност беше.
— Не. Тя не искаше дълго време да бъде далеч от имението — каза той.
— И от вас — добави Луси, опитвайки се да го разведри в спомена му.
Много се беше натъжила, когато го видя колко страда. И се обвиняваше, че ако не беше настоявала да дойдат в Лондон, нищо нямаше да му се случи.
— О, ние не я виждахме често, освен когато татко се връщаше вкъщи. Беше много заета — каза просто Дейвид. — Теб виждаме много по-често.
Ръката му все още беше върху тапицерията. Луси лекичко я погали и той не се отдръпна.
— Добре, веднага щом оправим тази къща, обещавам, че ще виждате мен и баща ти много по-често, отколкото сега.
И му се усмихна. Когато и на неговото лице се появи подобие на усмивка, тя се почувства сякаш е спечелила много трудна победа.
Помнейки думите му, че майка му не им е отделяла много време, след като бояджиите приключиха, Луси започна да ходи всеки ден, за да наблюдава лично работата на тапицерите, и водеше и децата със себе си. Макар къщата да беше значително по-малка, отколкото бащината й, тя пък разполагаше с голяма градина, където децата можеха да играят и тичат до насита.
Следвайки нарежданията на съпруга й и брат й, при тях навън винаги стоеше един от лакеите. Много заета и едновременно радостна с промените по къщата, които ставаха под нейно ръководство, Луси остави мисълта за заплахите на заден план. Беше щастлива от начина, по който се беше наредил животът й.