Глава четиринадесета
Докато Луси и децата бяха заети с къщата, Ричард и Едуард проучваха всяка възможна следа, на която се натъкваше Смит. Господин Мередит, отказвайки да бъде държан настрана, разпита внимателно всички свои приятели. Но така и не се доближиха до отговора, който търсеха.
Изминаха няколко дни, без да се получат нови заплашителни писма или да се стигне до някакво разрешение на проблема. Ричард се надяваше, че когато Джоунс се върне в града, ще е открил отговорите поне на някои въпроси. Но след неговото завръщане въпросите само станаха още повече. По време на следващата им среща Смит запита Ричард:
— Познавате ли господин Аштън?
— Да. Защо?
— Продал е имота си малко след пожара у вас — изрече Джоунс неприветливо.
— Той възнамеряваше да заминава за Америка — каза Ричард. — Нямаше семейство, което да го задържа. А и имението си получи в наследство от някакъв далечен чичо. Нямаше някакви особени връзки с хората в околността.
При тези думи Джоунс се намръщи, но не се отказа да съобщи новината на Ричард, колкото и неприятна да беше.
— Какво друго научихте?
Двамата мъже се спогледаха.
— Кажете ми.
— Според вашите слуги съпругата ви си е имала любовник.
Ричард се разсмя.
— Аз можех да ви кажа това.
Мъжете го зяпнаха, шокът от чутото се беше изписал на лицата им.
— Тя ми го съобщи, злорадствайки. Именно заради него не искаше да стои дълго време в Лондон.
— А вас не ви ли засегна това? — попита Смит, потресен до дъното на своята душа, възпитавана според моралните норми на средната класа.
— Разбира се, че се засегнах. Но нищо не можех да направя.
Смит и Джоунс отново се спогледаха и след това загледаха Ричард.
— О, не! Не съм организирал пожара, за да се избавя от съпругата си. Тя пожела да ме напусне. Аз трябваше да й осигуря издръжка, каквато тя поиска, а в замяна на това тя поемаше задължението да не безпокои мен и децата повече. Подходих съвсем сериозно към предложението й. Беше много по-добре, отколкото да продължавам да живея с нея — изрече Ричард с горчивина в гласа.
Смятайки въпроса за изчерпан, Смит и Джоунс си тръгнаха, обещавайки преди това да изпратят съобщение веднага щом научат нещо ново.
След като нищо подобно на случилото се с Дейвид не се повтори, а и никакви заплахи повече не им бяха отправяни, Луси си мислеше, че няма за какво повече да се тревожат. И точно тогава ги застигна нещастието.
Както обикновено Луси взе децата със себе си, когато отиде в къщата. Веднага щом видяха какво бяха свършили тапицерите, децата излязоха в градината. Когато стана време да си тръгват, Луси ги повика. Те не се появиха. Тя почака няколко минути и ги повика отново. Отнякъде се показаха Карълайн и Робърт и изтичаха при нея.
— Не можем да намерим Дейвид — съобщи Робърт.
Кръвта на Луси като че се смръзна.
— Къде е лакеят?
Думите с мъка излизаха от устата й.
— Търси го. Ние играехме на криеница — започна обяснението Карълайн. — Аз намерих Робърт, обаче Дейвид е много добър в тази игра.
— Може би мисли, че играта все още не е свършила — предположи Луси и усети като че отново си възвърна способността да диша.
В този миг влезе лакеят, лицето му беше много бледо.
— Е, открихте ли го? — попита тя.
Мъжът поклати глава, останал без дъх от тичане. Луси притвори очи и зашепна молитвени слова.
— Дейвид загубил ли се е? — попита Робърт, гласът му съвсем леко трепереше.
Карълайн сграбчи ръката на Луси, сякаш я достраша, че втората й майка също ще изчезне.
— Не зная.
Луси обгърна раменете и на двете деца и ги поведе към къщата. Като видя Бети, тя изтича към нея.
— Отведи децата вкъщи. После кажи на съпруга ми и на брат ми да дойдат тук веднага.
Изплашена от тона на господарката си, слугинята само кимна.
— Тръгвате с Бети — каза Луси на децата. — Тя ще се погрижи за вас.
— Не искам да си тръгвам без Дейвид — възрази Робърт, тропайки с крак.
Луси едва успя да се овладее.
— Тръгвайте с Бети — повтори твърдо. — Дейвид ще си дойде скоро.
Вътрешно се примоли да се окаже права. Целуна по бузата и прегърна Карълайн и побутна децата към Бети. Не обръщайки внимание на молбите им, тя се извърна към слугите, които се бяха скупчили на стълбите, водещи към кухнята.
— Ще ми трябвате вие, вие и вие — каза тя, посочвайки последователно тези, които й се сториха най-здравите и едновременно с това най-умните. — Претърсете градината, алеите и улиците около къщата. Трябва да е някъде наблизо.
Преди да пристигнат съпругът й и брат й, тя вече знаеше, че слугите никъде не са могли да открият Дейвид. Още щом зърна Ричард, и от очите й потекоха сълзи. Но веднага гневно ги отри и успя да се овладее.