Ричард се извърна с гръб към него, опитвайки се да сдържи гнева си и да не удари мъжа в лицето.
— Ако беше си вършил добре работата… — изрече Ричард през зъби. — Защо мислиш ти наредихме винаги да бъдеш с децата?
И удари с юмрук по масата. Лакеят подскочи и погледна Едуард, после за всеки случай отстъпи няколко крачки.
— Кажи ни името на слугинята, която те запозна с момичето, с което си се срещал. После си отивай в стаята и стой там, докато те повикаме отново.
Лакеят кимна.
— И не казвай за това, което говорихме тук, на никого, разбра ли? — нареди Едуард.
Лакеят отново кимна. Повтори шепнешком думите на Едуард и излезе.
— Измъкна се оттук с подвита опашка — обади се Ричард вече с овладян глас.
— Трябва да признаеш, че успя да го изплашиш. Щом изплаши и мен — каза приятелят му. — Какво да правя с имената?
— Смит ще се свърже с нас до около час. Ще му ги кажем.
— Сигурен ли си, че би трябвало да изчакаме?
— Какво друго ни остава? Виждаш ли ме да разпитвам слугинята, без да проваля всичко?
— Не, но Луси би могла.
— Луси!
Ричард го погледна с изненада. После на бегом премина коридора и се втурна в приемната.
— Луси!
Сякаш пеперуда, привлечена от пламък, тя също се втурна към него и попадна в прегръдките му.
— Толкова съжалявам — изплака.
Ръцете му я обгърнаха и той я притисна към себе си, сякаш се страхуваше да не изчезне и тя.
— Не е твоя вината — прошепна той, разбирайки, че тя все още се чувства виновна.
И той беше започнал да се обвинява. Известно време останаха така и тя плачеше в прегръдките му. След като се поуспокои, той я поведе към канапето и седна при нея.
— Какво узнахте? — попита господин Мередит. — Лицето му беше пребледняло, но гласът му беше останал твърд.
— Не много. Може би повече ще ни каже една от слугините. Смит ще я разпита след малко — отговори Ричард с не толкова твърд глас като на стария мъж.
Луси си пое дълбоко дъх в опит да се овладее.
— Той защо беше тук? Да не е научил нещо?
— За щастие, той беше тук, когато пристигна Бети. Беше дошъл да ми каже, че са направили всичко възможно и още, че няма изгледи за предстояща опасност — каза Ричард с горчивина.
— Какво?
Луси и баща й го изгледаха поразени.
— Трябва да предприемем нещо. Още сега! — извика тя гневно. — Трябва да се върнем и да говорим със слугинята. Не вярвам на тези мъже. Ако открият пак толкова малко, колкото последния път, може никога да не намерим Дейвид.
Макар да беше започнала ядно, при последните думи вече плачеше.
— Той е само едно малко момче…
Ричард я взе в прегръдките си, искайки също да може да се разплаче.
Влезе Джарвис, лицето му беше бледо и смутено.
— Господин Смит иска да ви види, господин Блаунт. В кабинета е с господаря Едуард.
— Идвам с теб — стана Луси, успяла отново да се овладее.
— Помоли ги да дойдат тук — нареди Ричард.
Ръцете му трепереха. Смит явно има новини, помисли си той.
Нито Едуард, нито Смит бяха с радостно изражение на лицата си, когато влязоха в приемната.
— Е? — обади се Ричард.
Смит се поклони на Луси. После подръпна връхната си дреха.
— Говорете.
— Господин Едуард Мередит се оказа прав. Слугинята се оказа, че знае повече, отколкото ви е казала. Бях й представен като вашия иконом. Надявам се нямате нищо против, че узурпирах тази длъжност, господин Блаунт.
Ричард поклати глава.
— Отначало доста я наплаших. След това говорих с нея насаме. Съобщи ми името на мъжа и на кръчмата, където обикновено ходи. Според нея той е същият, който е отвлякъл момчето. И на кръстовището го е чакала карета.
— Дейвид добре ли е?
— Къде са го отвели?
— Какво ще правим сега?
— Смятате ли, че ви е казала истината?
Отвсякъде го засипваха въпроси. Той покри ушите си с ръце, щом шумът стана невъобразим. Лека-полека останалите се отказаха да го атакуват и се смълчаха.
— Изпратих Джоунс да открие мъжа, който слугинята смята, че е замесен — обяви Смит сред настъпилата тишина.
— Тръгвам натам — каза Ричард, настроен като за битка.
— И аз също — скочи Едуард.
— Не господа, няма да тръгнете. Само ще подплашите този мъж. Само да се покажете, и всички ще разберат, че сте разгадали играта им. И ще са изчезнали, преди още да сте успели да се ориентирате.
— Те ли? — попита господин Мередит. — Колко имате предвид?
— Не мога да кажа със сигурност. В каретата трябва да е имало някой. А ако се вярва на слугинята, мъжът, който е отвлякъл Дейвид, не може да е измислил плана за това. Тя мисли, че момчето е тръгнало само. Заплахата, че ще се наложи насила да го водят, е свършила своето.