След като чаят беше внесен, Луси наля на всеки по чаша и накара лакея да им поднесе сандвичи. Ричард поклати глава, стомахът му беше прекалено свит, за да поеме каквато и да била храна. Едуард, напротив, взе няколко и после се загледа в тях. Господин Мередит изпи чая си и помоли за още. Луси му наля щастлива, че поне с нещо е полезна.
Часовете на следобеда бавно се изнизваха. Винаги щом чуеха стъпки пред вратата на приемната, те като че замръзваха на местата си. Щом като стъпките се отдалечаха, се отпускаха. Въпреки че Ричард се опита неведнъж и под най-различни предлози да накара Луси да се качи в стаята си, за да си почине, тя винаги отказваше.
Най-накрая едновременно влязоха няколко лакеи, сред тях и Джарвис. Именно той каза:
— Това пристигна току-що за вас, господин Блаунт.
И му подаде писмо. Останалите затаиха дъх, докато го разпечатваше. Очите му пробягаха по съдържанието веднъж, после той вдигна глава.
— Смит се оказа прав.
— Какво пише? — попита Луси, сграбчвайки го за ръката.
Тя трепереше.
— Искат откуп?
— Колко? — поиска да узнае господин Мередит. — Имам известно количество в касата си.
— Съмнявам се, че ще имате толкова в наличност — отговори зет му, загледан в писмото. — Искат десет хиляди лири до утре вечерта.
— Какво?!
Старият човек остана твърде шокиран от сумата.
Едуард стисна толкова силно облегалката на инвалидната количка, че кокалчетата на пръстите му побеляха.
— Ще можеш ли да ги осигуриш? — попита той. — Ще ти помогна, ако трябва.
— И аз — обади се господин Мередит.
— Разполагам с много повече капитал в ценни книжа — увери ги Ричард. — Но ще се наложи да продавам. Дано да успея навреме.
— Ами Дейвид? Пишат ли нещо за Дейвид? — започна да пита Луси като обезумяла, без да обръща внимание на разговора за парите.
Ричард отново се загледа в писмото.
— Ако доставя парите, където ми нареждат, ще бъде свободен.
— Тогава трябва да направим каквото казват — каза тя със заповеднически тон.
В същото време забеляза споглеждането между тримата мъже.
— Какво? Какво лошо има?
Те се опитаха да я успокоят, но тя не отклони вниманието си от въпроса, който я безпокоеше.
— Защо ме гледате така? — обърна се тя към баща си.
Той взе ръцете й в своите, тревогата беше набраздила още повече и без това набръчканото му лице.
— Луси, бъди смела! Трябва да вярваме, че те ще постъпят така, както са написали в писмото.
Тя се вгледа по-внимателно в очите му.
— Но вие не вярвате, че те ще удържат на думата си — едва сега схвана тя от какво се опасяваха.
Мъжете поклатиха глави. Луси издърпа ръцете си от бащините и се отпусна на съседния стол, плачейки.
— Той е само едно малко момче — прошепна тя.
Не след дълго господин Мередит и Ричард подготвиха съответните писма и повикаха Джарвис.
— Кажете на господин Лидсуърт, че въпросът е спешен. И че трябва незабавно да се видя с него — нареди Ричард и подаде писмото си на лакея.
Бащата на Луси използва почти същите думи, когато изпращаше Джарвис да отнесе писмото до неговия агент.
До вечерта плановете им се избистриха.
— Ще се заема с това колкото се може по-рано утре сутринта — обеща господин Лидсуърт, потрепервайки само при мисълта пред какъв ужас се беше изправил неговият клиент и каква загуба би могъл да претърпи.
Заедно с агента на господин Мередит си поделиха имената на евентуалните купувачи.
— Ако не успеете да се справите, съобщете ми за това до обяд — каза Ричард. — Ще ми е необходимо време да уредя паричен заем.
— Не мисля, че ще се стигне до това, господин Блаунт — каза Лидсуърт, но ужасът от това какво би могло да се случи, ясно се четеше на лицето му.
— Ще направя всичко възможно, за да върна сина си — каза Ричард, надявайки се похитителите наистина да искат само парите и нищо повече.
Едуард кимна.
След като агентите излязоха, всички се отправиха към покоите си. Луси се беше оттеглила час преди това, накуцвайки повече от всякога — беше съсипана от изтощение. Докато лежеше в леглото, пред очите й се занизаха случки с Дейвид. И тя отново започна да се измъчва от чувството за вина. Защо не беше отишла в градината по-рано? Защо не беше проявила повече грижи към децата?
Вратата се отвори. Ричард се приближи до леглото и легна до нея. Виждайки, че е будна, той каза:
— Не исках да бъда сам.
След това сякаш повече не можеше да сдържа мъката си, протегна ръце към нея.