— И тя ще бъде също толкова намачкана като тази — отговори господарката й, сочейки с очи към сивата дреха, с която пътуваше. След няколко дни на път нито една от дрехите й не изглеждаше вече свежа.
— Изгладих синята, която харесвате най-много, и я сложих най-отгоре в багажа ви. Ако са се образували няколко гънки, много бързо ще ви избавя от тях. Във всяка странноприемница жените на съдържателите винаги държат ютиите си близо до огъня. Сигурно и тази, в която ще спрем, няма да е по-различна от другите.
Бети й беше лична слугиня от деня, в който се реши, че Луси е достатъчно голяма, за да я има. Сега тя беше решена да накара господарката си да се представи по най-добрия начин в новия си дом. Когато Луси кимна в знак на съгласие, Бети въздъхна с облекчение.
Ако Луси можеше да надзърне в мислите на слугинята си, щеше веднага да се заеме да я убеди в противното. Бети, както и другите слуги в бащиния й дом, доста бяха умували над сватбата на господарката си с мъж, когото не беше виждала почти осем години. По-младите слугини бяха предположили, че най-вероятно предишният й годеж се е провалил заради Ричард Блаунт. Даже и когато Бети и икономката бяха разяснили обстоятелствата, при които бе отменен годежът на Луси с графа, те настояваха на своето романтично хрумване. Даже и Бети в някаква степен вярваше на тази история, независимо, че знаеше истината.
И последният престой приключи. Луси, пременена в току-що изгладена рокля, усети, че ръцете й са започнали да треперят. Ричард й беше съобщил, че след последния престой им предстои да пропътуват само една-две мили. Тя се опита да се успокои, извиквайки на помощ описанието на Ричард, на дома му. Селцето, което току-що бяха напуснали, беше най-близкото населено място, тя знаеше това. Беше живяла сред приятели и съседи и сега нямаше представа как ще се справи с пълната изолация. Тук нямаше и равни поляни, където да се разхожда, ако пожелае. Колкото и красиви да бяха хълмовете, Луси знаеше, че те ще ограничат движението й.
При вида на голямата къща, обградена от градини и дървета, разположена на хълма, тя като че спря да диша. Дълъг път водеше към нея.
Ричард, подготвен за приближаването на каретата от коняря, изпратен да чака в странноприемницата, издаде веднага нареждане на слугите да сложат в ред къщата — като че те не бяха прекарали последната седмица в чистене и подреждане.
— Сложихте ли цветя в покоите на съпругата ми, госпожо Дейс? — попита той икономката.
— Ранни рози, господарю. Споменахте, че госпожа Блаунт предпочита белия цвят.
— Предпочиташе го като момиче.
Ричард се спря за миг, на лицето му се появи усмивка, когато си припомни, че където и да отидеха, Луси ги беше молила да спират, за да може да си набере цветя. В края на деня розите, разбира се, увяхваха, но Луси ги притискаше към сърцето си, сякаш бяха от злато. Той кимна на икономката и забърза към класната стая.
— Тя тук ли е, татко? — попита го дъщеря му, вълнението се беше изписало на лицето й.
— Не още, Карълайн. Но конярят дойде да ни каже, че е вече в странноприемницата. — Ричард огледа стаята. — Помните ли как трябва да се държите? — попита той. И трите му деца кимнаха. — Бързо сега да се преоблечете. Нали не искате да направите лошо впечатление — напомни им меко баща им.
— Трябва ли да я наричаме мама? — попита Карълайн, едната й вежда беше политнала нагоре.
— Ако искате — каза нежно баща й. — Нали ви казах, имате право на избор. — Той погледна към момчетата и повдигна вежди. — Ако не побързате, няма да сте готови, когато тя пристигне.
Дейвид промърмори нещо под сурдинка. Щом баща му го погледна, той побърза да прикрие мърморенето си, като въздъхна.
— Татко, ти също ли ще се преоблечеш? — попита го Дейвид, вглеждайки се в разрошената му коса.
Макар баща му да се решеше всяка сутрин, само при леко подухване на вятъра косата му веднага се накъдряше. Ричард се огледа в огледалото в учебната зала.
— Ей сега отивам. Ще се срещнем в преддверието веднага щом се приготвите.
Щом затвори вратата на стаята, той въздъхна — искаше му се Дейвид да беше проявил малко повече радост.
Не след дълго той вече слизаше по главното стълбище, водещо към преддверието. Никой не можеше и да предположи, че сърцето му бие до пръсване. Всяко косъмче на косата му си беше на мястото, измачканите дрехи от сутринта бяха заменени от сиво-бежов панталон, елегантна жилетка и кафява връхна дреха. Единственото бижу, което носеше, беше голям пръстен с герб, който служеше и за печат.
— Портиерът сигнализира, че каретата е тръгнала по алеята, господарю — информира го главният слуга.
— Благодаря, Дейс. — Ричард въздъхна дълбоко. — Щом като госпожа Блаунт поздрави децата, учителя и гувернантката ще ви я представя на теб и съпругата ти, а вие ще я представите на останалата прислуга.