Коронясан за крал на Англия на петнайсет години, Едуард III си даваше сметка както за своето положение, така и за своето минало и за греховете и на двамата си родители. Наричаха майка му „френската вълчица“. Любовникът й, Роджър Мортимър, граф Марч, властваше с нея, а баща му фактически не бе изобщо крал. Мортимър в крайна сметка възнамеряваше да се възкачи на трона. Но хората, и благородници, и простолюдие, вдигнаха оръжие срещу него.
Когато Едуард стана на осемнайсет години, Мортимър бе обесен в Тайбърн. А младият крал бе научил, че трябва да бъде силен. Първият му син, Едуард Удстокски, се бе родил същата година. Той се закле пред себе си да изгради могъща монархия, да възстанови уважението към кралската фамилия и да управлява със здрава, но нелишена от съчувствие ръка. Бе благословен с добра кралица — Филипа Хейнолт. Не беше красавица, но беше топла, интелигентна и плодовита. Поданиците й бързо я бяха обикнали.
Но дори най-добрите намерения и съпружеската обич не бяха в състояние да променят природата на Плантагенетската кръв, затова тази нощ Едуард крачеше с енергията и напрежението, характерни за леопардите, изобразени на герба му.
Бяха изминали почти триста години от завладяването на Англия и почти двеста, откакто Хенри II и Елинор бяха донесли титлите от собствените си френски владения в английската монархия. Наистина Джон Английски бе изгубил много кралски богатства и престиж през първите години на тринайсетото столетие. Английските крале обаче години наред се бяха наричали „крале на Франция“, а Едуард имаше още по-основателна причина да го прави, тъй като майка му Изабела беше дъщеря на Филип Хубави. Трима от братята й си бяха предавали френската корона. И тримата обаче бяха умрели, без да оставят наследници. Претенциите по женска линия бяха пресечени от корен и короната бе наследена от Филип дьо Валоа, а след това и от самия Едуард, който бе оспорил решението с думите, че дори тронът да е забранен за жените, той самият е по-пряк наследник на Филип Хубави от Филип дьо Валоа.
Едуард съзнаваше, че не притежава достатъчно сила, за да се възкачи на френския трон, но сега Филип се бе полакомил за Акитенското херцогство, може би най-значимото английско владение на френска земя. Освен това заплашваше, че акитенският проблем няма да бъде разрешен, докато Едуард не гарантира на шотландците права. Той обаче по-скоро щеше да гори в ада, отколкото да позволи на французите да му диктуват политиката.
Затова английският крал бе дошъл тук — да воюва с френския си братовчед. А какво се оказа?
— Нека влезе — изкомандва той.
Когато я въведоха, Едуард зачака вик за пощада, но тя стоеше с високо вдигната глава. Косата й беше по-черна от нощта. Лилавата й рокля беше обшита с кожа. Зелените й очи светеха като изумруди. Срещна погледа му без капчица извинение и молба за милост. Беше слаба и стройна, с изящни извивки. Обгръщаше я нежното чисто ухание на розови листенца. Олицетворяваше самото съвършенство. Едуард не знаеше кое точно — дали сладкият аромат, или единственият признак за вълнението й — повдигането на гърдите й под корсажа — прибави най-неочаквано нова емоция към гнева му. Желание! Силно, бясно, непреодолимо!
Лицето й бе безупречно изваяно. „Ако го докосна — помисли си той, — ще усетя коприна.“ Дългите й мастилено-черни коси възбуждаха всичките му сетива.
Тя го съзерцаваше със спокойно и предизвикателно презрение. Може би мислеше, че благородническата й кръв ще я предпази. Мили Боже, как само се заблуждаваше!
Направи крачка към нея, вбесен от плътското си желание. За Бога, та той притежаваше властта да я екзекутира!
— Вещица! — Удари я с дланта си през лицето, толкова силно, че скърши величествената й осанка, тъй като тя загуби равновесие и падна на колене. Впери поглед в нея и за момент го обзеха угризения. Но тогава тя отново вдигна лице. Очите й блестяха. След миг се изправи с пламнала буза и извика:
— Ти не си крал тук! Великият Едуард, великият воин, който води битки с децата, гори реколтата, съсича добитъка! Можеш да правиш каквото си щеш, но никой няма да се предаде и да те помоли за пощада!
С тези думи се нахвърли, за да забие нокти в лицето му. Стъписан, че някой, било то мъж или жена, бе посмял да направи подобно нещо, Едуард вдигна ръце точно навреме. Устремът й обаче събори и двамата върху дървения под пред огнището. Тя отчаяно се заопитва да се измъкне изпод тежестта му. Пламъците се отразиха в острието на малкия нож, който бе измъкнала от джоба си. Това предопредели съдбата й…