Младата жена замръзна за момент. Очевидно бе намерила привърженик на крал Жан. Известно време и двамата се гледаха един друг. Със странна болка в сърцето се запита дали не би трябвало просто да приеме предложението му да избяга от това място и от съпруга, който я бе забравил напълно, и да потърси подслон при френския крал — той поне признаваше правото на собствен дом. Но колкото и да беше вбесена на Ейдриън, не искаше да бяга. Искаше той да разбере, че не е опитала да го предаде. Дори си представяше очарователната картина, в която съпругът й, паднал на колене пред нея, се извинява смирено за някогашните си съмнения.
Без да отделя очи от бижутера, тя поклати бавно глава, но въпреки това му се усмихна, за да го успокои.
— Трябва да остана гостенка на принц Едуард. Но е добре да знам, приятелю, че си тук.
Той посочи към сребърната брошка, която току-що бе купила.
— Ако имате нужда от помощ, изпратете ми я по Ив. Той работи в кухнята.
— Благодаря — промълви Даниел.
— Да ви служа би било най-голямо удоволствие за мен.
Поблагодари му отново и побърза да се отдалечи. След три нощи отново се промъкна надолу по стълбите.
Струваше й се, че Ейдриън и войската на принца си бяха заминали завинаги. Чувстваше се зле и не можеше да си намери място. Нямаше да е лошо, ако се прибереше у дома. Монтейн, сър Джайлс и Дейлин й пишеха и тя им отговаряше. Но копнееше да бъде в Авил заедно с тях.
Щом излезе през тайната врата, се закова уплашено на място и се залепи за стената. Трима въоръжени конници току-що бяха влезли в двора. Понечи да се върне по стълбата, но разговорът им я спря. Заслуша се. Те не я забелязаха и продължиха с грубоватия безцеремонен език.
— Добър начин за приключване на войната, а? Да хванем френския крал и да го накараме да си плати.
— Но как ще го открием насред битката?
— Не е невъзможно — обади се трети, по чиято туника се разбираше, че е от обкръжението на английския аристократичен род Пърси. — Носят се упорити слухове, че след три нощи щял да язди като бесен напред-назад, за да обединява силите си. Ще го придружава малка група, така че, ако го нападнат неколцина…
— Като нас ли?
— Да. И ако при схватката го убием, още по-добре за добрия ни крал Едуард. А колко хубаво би било пък за нас самите! Изпратиха ни тук да се грижим за безопасността на графиня д’Авил. А ние ще изпълним не само този си дълг, ами и, ще пленим или убием френския крал! Принцът ще ни възнагради добре!
— Стига да не умрем преди това!
— Какво е животът без рискове?
През смях и закачки, те оставиха конете си на един коняр и се отправиха към главната кула.
Даниел не можеше да диша спокойно. Остана дълго на мястото си, залепила гръб за стената. Беше се заклела, че ще направи каквото може, за да спаси крал Жан. „Предателство“, би казал съпругът й. Но ако успееше да предупреди Жан, щеше да изиграе добре ролята си в този маскарад. Беше обещала да помогне веднъж, само веднъж. Щеше да изпълни едновременно обета, който бе дала на майка си, и обещанието пред мнимия свещеник и може би най-сетне щеше да бъде желаната от съпруга си графиня.
Нейният съпруг. Човекът, който се бе отървал от нея.
Следван вероятно от любовницата.
Младата жена се обърна и се изкачи бързо обратно в стаята си. Страхуваше се да не би някой да я потърси точно тази нощ, за да види как се чувства. Едва стигна балкона и чу чукане на вратата и гласа на Хенри. Прекоси припряно стаята и отвори. Зад него стоеше един от новодошлите рицари, който се поклони.
— Дойдохме просто да видим дали не се нуждаете от нещо, миледи.
Тя поклати глава.
— Сър Рагуолд, миледи.
Даниел продължаваше да го оглежда.
— Съпругът ми ли ви изпраща?
— Не, миледи.
— О-о?
— Принц Едуард, миледи.
— Да, разбирам.
Младият мъж се отпусна на коляно пред нея, свел глава.
— Ако мога да ви служа, миледи, по какъвто и да е начин…
— Благодаря ви. Нямам нужда от нищо. Лека нощ.
Затвори вратата и закрачи напред-назад. След известно време свали сребърната брошка от пелерината си и излезе в коридора. Пазеше я само Хенри.
— Започнах да огладнявам. Искам и вино. Можеш ли да изпратиш някой да повика момчето от кухнята?
— Разбира се, миледи.
Хенри се поклони и я остави. Зави зад ъгъла и се върна почти веднага.
— Изпратих една камериерка, миледи.
— Много си мил.
Усмихна се и се върна в стаята си. Намери мастило, перо и хартия и набързо написа писмо до граф Ланглоа. Тъй като се опасяваше, че писмото може да попадне не където трябва, не го адресира, не обясни за каква опасност става дума и не го подписа. Представи се като вярна на френския крал жена, чийто съпруг служи на английския крал.