— Милорд, не я съдете прекалено сурово…
— Изобщо не я съдя. Смразен съм от ужас до мозъка на костите си и в момента нямам други планове, освен да опитам да й спася живота! Ако сега принц Едуард открие, че тя предава баща му…
Наистина бе смразен от ужас. Въпреки гнева.
Дяволите да я вземат. Ако нещо се случеше с нея…
Не смееше да мисли. По-добре беше да се вкопчи в гнева. Това бе единственият начин да я спаси. От самата нея.
Даниел стигна до хана и слезе незабавно от коня си. Заоглежда мястото. Потръпна. Вече се чувстваше изнервена. Днес следобед беше видяла неколцина мъже около стената в основата на главната кула. Да не би да търсеха тайната врата? Дали някой не бе научил, че нощем влиза и излиза като дух?
От вратата на кръчмата се носеха мъжки смехове. Прихлупи качулката още по-ниско. Струваше й се, че е на път да си изгуби ума от притеснение. Веднъж да предупреди крал Жан! След това щеше да се отърве от обещанието, което бе дала на майка си преди толкова години. И да се върне в замъка Рьононкур. И да чака търпеливо. Мили Боже, кралете не можеха да воюват вечно!
„Влез, предай съобщението и излез!“ — рече си тя, отвори вратата и огледа помещението с надеждата, че Ланглоа е вече там.
Млада тъмнокоса жена със загрубели бузи и огромни гърди се смееше и си проправяше път между масите с халбите бира.
А клиентелата!
Можеше да накара и дявола да потрепери. По-долнопробна сган не беше виждала. Почти всички бяха увити в тъмни наметала с качулки. Малкото физиономии, които успя да види, говореха красноречиво, че мястото е свърталище на престъпници. Къде ли беше Ланглоа?
Точно когато се готвеше да се обърне и да се махне, го видя да става от една от най-задните маси и да се насочва пъргаво към нея. И той носеше тъмна пелерина, но щом наближи, подръпна назад качулката, за да й даде възможност да го познае.
— Миледи, нямате представа колко се тревожих, докато пристигнете. Не трябваше да ви карам да идвате тук в този час, но едно по-представително място би било и по-опасно, тъй като хората на Едуард кръстосват навсякъде. Елате да се качим на горния етаж, там ще можем да поговорим на спокойствие.
Младата жена се почувства моментално неловко. Ами ако я хванеха?
„Никога няма да ме хванат тук“ — опита да се успокои тя. Единствено Ейдриън би могъл да предположи, че е способна да напусне замъка нощем и да се завре в подобен коптор, за да предупреди френския крал.
А един Господ знаеше къде е сега Ейдриън.
Повдигаше й се от притеснение. Беше му се заклела, че не го е предавала, и това бе самата истина, но сега…
Сега изпълняваше обета, който бе дала на майка си. Въпреки това… ако Ейдриън я откриеше, ако някога научеше за това, което правеше…
По-добре беше да не мисли.
По-добре беше да се тревожи за Ланглоа. Тази вечер й се стори много по-различен от мъжа, с когото се бе запознала в Авил. Поведе я нагоре по стълбите. После по тъмния коридор. Там отвори вратата към някаква стая, осветена с една свещ. На масата чакаха гарафа вино, парче сирене и самун хляб. Гореше огън; кувертюрата се бе свлякла от леглото. Всичко като че ли бе приготвено за среща на влюбени.
Даниел стоеше в очакване, с царствена осанка и изправен гръбнак. Французинът влезе след нея и се облегна на вратата.
— Нямаше нужда от такава претенциозна обстановка. Уредих тази среща, за да мога да ви предам съобщение за краля на Франция.
— Ах, как може да се държите като парче лед, след което аз рискувах живота си, за да дойда тук… и да ви спася?
— Какви ги говорите, сър?
Тогава Ланглоа плъзна резето на вратата, приближи се до нея, хвана я за ръцете и се поклони като най-галантния рицар.
— Уви, миледи, както се говори, вие водите открита война с онзи шотландски дивак, който ви е избрал крал Едуард.
По гръбнака й полазиха ледени тръпки. Страшно й се искаше да си освободи ръцете.
— Писах ви, защото…
— О, миледи, ако бракът ви не е консумиран, вие сте свободна и добрият френски крал може да повдигне този въпрос пред папата.
— По-късно сигурно бихме могли да го обсъдим. Може би обаче сега ще бъде най-добре да ме придружите до крал Жан, за да му предам лично информацията — заяви графинята. Усети отново ледените тръпки. Ланглоа присви тъмните си очи и младата жена зърна в тях решителност и лукави пламъчета. — Графе, не искам да ви обидя. Вие сте достоен благородник, но залогът е по-важен от мен и Авил.
— Помислете само, миледи — прекъсна я гърлено французинът. — Крал Жан ще бъде доволен. Ние ще се появим пред него вече материализирали любовта си. В такъв случай бракът ни със сигурност може да бъде уреден… а вие да се отървете от онзи див и прост шотландски езичник! Миледи, накарахте ме да повярвам, че ще бъда щедро възнаграден, ако ви помогна. Аз ще се погрижа да получа наградата. И то веднага, мила сладка хубавице! Тъй като между вас и онзи дивак не съществува нищо…