После се нарече глупак, макар че още потокът на семето му я изпълваше и той я притискаше в обятията си. Да, наистина бе доказал, че е негова, негова съпруга и любовница, която може да съблазнява и възбужда. Беше я предизвикал да откликне на страстта му.
И отново й бе продал проклетата си душа. Защото нямаше друга като нея. Тя беше в кръвта и живота му. Никога явно нямаше да му даде мира.
Но пък щеше да го предава. Отново и отново. В крайна сметка си оставаше французойка. До мозъка на костите.
И истинската битка тепърва предстоеше. Даниел беше опасна. И за двамата, тъй като тя рискуваше живота си, а той щеше да я защитава до последно.
Мускулите му се свиваха болезнено.
Но въпреки това се изправи.
Искаше му се да остане. Да я притиска в обятията си цяла нощ. Но не смееше. Дяволите да я вземат, не смееше!
Намери дрехи в скрина си и се облече набързо. Макар че не желаеше да поглежда към нея, все я наблюдаваше, въпреки преструвките си, че е отдал цялото си внимание на обличането. Тя беше кръстосала ръце пред гърдите си и свила колене. Тъмната й коса бе разпиляна върху белите чаршафи, ресниците — сведени към бузите. Лицето й беше като от мрамор, кожата — от съвършена слонова кост. Обзе го болезненото желание поне да я докосне още веднъж…
Запаса меча.
И затръшна вратата след себе си.
При този звук Даниел подскочи. Горещите сълзи, които досега бяха парили под клепачите й, внезапно закапаха.
Какво можеше да направи? Как можеше да промени съдбата си?
Какво щяха да правят сега?
Накъде щяха да тръгнат?
Така отчаяно го беше желала. И най-сетне го бе имала, беше го докосвала, беше усетила неговата неутолимост, нежност, глад и страст.
Обичаше го. Беше й липсвал. Беше го желала. До болка…
Е, тази нощ го бе имала.
И отново го бе изгубила. Само ако се върнеше! И какво щеше да стане тогава? Тя щеше да прошепне самата истина. Че го обича. Ейдриън нямаше да й повярва, но това беше без значение. Поне тази нощ.
Не, не и тази нощ…
Позволи си да си поплаче.
ЧАСТ ТРЕТА
Глава 21
Три седмици, след като Ейдриън остави съпругата си в Авил, армиите най-сетне се сблъскаха в отдавна подготвяното кърваво сражение.
Битката при Поатие се състоя на 19 септември 1356 година. По това време крал Едуард беше в Англия. Кампанията се ръководеше от неговия син, принц Едуард, прочул се след това като „Черния принц“ заради цвета на бронята, с която бе повел войските си в атака.
Резултатът бе пълна победа за англичаните и смазващо поражение за французите. Ейдриън, с част от тежката конница, бе последвал стрелците на гърба на Матю и громил неприятелите си с впечатляваща сила и бързина. Би се и с меч, и с боздуган, и с бойна секира. Битката бе толкова жестока, че целият бе оплискан с кървава кал и ако имаше време да разсъждава, сигурно щеше да излети от бойното поле, виейки от ужас. Но време нямаше. Враговете налитаха насреща му, за да го убият, така че не му оставаше нищо друго, освен да се отбранява.
Когато французите започнаха да отстъпват, Маклаклън извика на хората си да ги обкръжат. Именно той и неговите бойци хванаха и френския крал. Така Жан бе пленен от англичаните.
Маклаклън не можеше да не признае възхищението си към него. Той бе млад, смел и доблестен. Беше действително чаровен и с бърз ум. Докато го водеха при принц Едуард, той се провикна:
— Владетелю Маклаклън, след като е трябвало да бъда пленен, поне съм пленен от роднина. Как е прекрасната ми млада братовчедка от Авил?
— Добре е, кралю Жан.
— Въпреки машинациите на хора като Ланглоа — измърмори под носа си кралят, като приглади тъмната си коса с пръсти. После сви рамене и се усмихна на Ейдриън. — Естествено, земевладелецо Маклаклън, аз не съм глупак. Чух за случилото се в хана, Ланглоа не пропусна да ме предупреди за опитите на графинята да се добере до мен, което би могло да се превърне действително в голям семеен спор.
— Откровено казано, аз се страхувах за живота й.
— Значи Едуард няма да научи — заяви проницателният Жан и Ейдриън си помисли отново, че този човек определено му харесва.
Пристигнаха пред палатката, където ги чакаше принцът.
— Братовчеде! Какво удоволствие!
— За вас — със сигурност — отвърна французинът.
— Вие сте много ценен гост!
— И каква е цената ми?
— След като разбере, че сме ви хванали, баща ми ще пресметне сумата — обясни принцът и тупна пленника с длан по гърба. — Не мога да искам да пиете в чест на голямата ми победа, но аз ще пия с вас в знак на съчувствие.