Едуард беше в добро настроение и това бе напълно естествено. Победата му беше блестяща и насядалите край огньовете мъже вече си даваха сметка, че това е било наистина велика битка, за която ще се пее и разказва от поколение на поколение. Военните щяха да изучават тактиките, кралете — да си вземат поуки.
Макар че се бе присъединил към празненството на принца, Маклаклън нямаше търпение да види как са хората му и конете. Въпреки сладката победа, усещаше горчилка. Не можеше да забрави, че съпругата му бе рискувала доброволно живота си, за да отиде в хана „Кривото дърво“. Не му се вярваше, но продължаваше да я обича, противно на здравия разум. Очевидно не можеше да й има доверие. Наистина опасността, която тя бе представлявала за английския кралски двор, вече бе отшумяла, тъй като френската армия бе напълно разгромена, а крал Жан — пленен. Сега Даниел бе в Авил, под стража. Непрекъснато се бе измъчвал от факта, че е постигнала желанията си чрез предателство. А когато научеше за поражението на Жан, един Господ знаеше дали нямаше да започне да крои планове за освобождаването му…
Със сигурност не трябваше да остава в Авил. Той самият бе отсъствал прекалено дълго от Англия и Шотландия. Осъзна, че иска да се върне в пограничните си земи. Там, в своя дом, можеше да си напълни отново душата.
Щеше да заведе и нея в Шотландия и да я остави там, докато гневът му се охлади. Може би щеше да успее да се освободи от манията си по съпругата, която го предаваше на всяка крачка. Ако ли не… Лондон е пълен с развлечения.
Късно същата нощ, когато принц Едуард най-сетне остана сам, Маклаклън поиска позволение да отиде в Авил при своята съпруга.
— Имам още малко нужда от теб. Изпрати някой в Авил и кажи да я заведат до Ламанша. Там ще се срещнем с нея. Става ли така?
— Ако това е желанието ти?
Принцът се усмихна.
— Няма защо да се притесняваш. Тя не ще намери начин да помогне на крал Жан да избяга.
Ейдриън повдигна вежди.
— Радвам се, че си толкова сигурен.
Едуард се разсмя.
— Ти страхуваш ли се?
— Може би…
— Не мисля, че би успяла да го освободи и от кулата.
— Не смятам да я водя в Лондон, а у дома. В Шотландия.
— Далече, много далече. Но аз настоявам да се върнеш в Лондон. Баща ми ще те очаква…
— След като се погрижа за работите си в Шотландия, ще се върна в Лондон.
— С графинята ли?
— Едва ли.
Принцът се усмихна.
— Може би престоят сред варварските пущинаци ще се отрази добре на красивата ти съпруга. Но предполагам, че баща ми рано или късно ще поиска да я види.
— Той винаги е имал слабост към нея, макар да не мога да си обясня защо. Та тя го предава при всяка възможност.
Едуард сви рамене.
— Възможно е това да е чувство за вина. Заради Авил. Или пък в памет на приятелството му с баща й. Или пък угризения, че е взел собствеността на майка й. Понякога баща ми е наистина странен човек.
— Ако нареди да я заведа в Лондон, ще го направя. Но първо искам да отидем в Шотландия.
— Както желаеш.
Вестта за ужасното поражение на французите при Поатие достигна бързо Авил.
Макар да управляваше отново дома си, Даниел знаеше, че няма право да го напуска. Но тъй като се намираше там, където искаше, не правеше и опити да излиза. Сър Джайлс я придружаваше всяка вечер до стаята й. Не можеше да направи и крачка извън главната кула без Дейлин или някой друг от хората на съпруга си. Монтейн беше отново до нея, за което беше наистина благодарна, но очакваше новини от Ейдриън по-нетърпеливо от всякога. Когато обаче вестите пристигнаха, те бяха от мрачни по-мрачни. Донесоха ги осакатени, окървавени и изтощени мъже, които опитваха да се доберат до домовете си. Те бяха от победените, но Ейдриън бе наредил чрез свой пратеник да им дават храна, да се грижат за раните им и да им помагат.
Вестта за поражението на французите не бе предадена първо на графинята, а на сър Джайлс, който я извика в голямата зала и й съобщи тихо, че с Божията помощ принц Едуард е удържал победа, а крал Жан е пленен.
— А Ейдриън?
— Благородният воин Маклаклън се е отървал без драскотина, миледи.
Младата жена затрепери, първо от облекчение за съпруга си, а след това — от мъка за французите и Жан. Избяга от залата и забърза нагоре по стълбите. Пламнала се хвърли на леглото. Гадеше й се от притеснение. Какво ли щеше да стане сега?
След няколко дни Дейлин се появи в стаята й и заяви, че трябвало да се приготви за заминаване.
— Къде?
— Към Ламанша.
— А след това?
— Не знам, миледи. Ще отведат крал Жан в Лондон. Много други френски благородници са пленени. Те също ще бъдат затворени в кулата.