Даниел усети, че кръвта й изстива. Да не би Ейдриън да искаше да се разведе? И тя също да бъде хвърлена в кулата?
Щеше да изкопчи отговорите от Дейлин, ако не беше сигурна, че той също не ги знае. Монтейн го бе разпитвала многократно и той й бе отвърнал ядосано, че няма никаква представа. Вярната компаньонка също се тревожеше, а графинята живееше в истински ад.
В момента френският двор бе съсипан, така че, дори да решеше да избяга, нямаше да има кой да й помогне. Опитваше се обаче да прикрива страховете си и съсредоточи вниманието си върху приготвянето на багажа. Попита само дали ще може да язди Звезда. Разрешиха й. В уречения ден тръгна без никакви протести и с високо вдигната глава.
В Кале ги посрещна някой си сър Тимоти Филд, изискан и възпитан компаньон, който я съпроводи до една нормандска крепост, където за нея бе запазена огромна стая с тежка камина, легло с балдахин, полици, отрупани с книги, и красиви гоблени.
— Надявам се, че ще се чувствате удобно — рече сър Тимоти, вече поостарял, но все още изправен като дъб. — Постарахме се да ви осигурим възможно най-голям комфорт и топлина.
Младата жена се усмихна на своя домакин и хвърли поглед към Дейлин, който стоеше до нея.
— Сигурна съм, че ще се чувствам добре. Дълго ли ще остана тук?
Сър Тимоти също погледна към Дейлин и повдигна вежди. А след това й се поклони.
— Миледи, не мога да го кажа. Ако ме извините, ще ви оставя да се настаните.
Дейлин го последва. Монтейн едва не се спъна в бързината си да излезе. Графинята остана сама.
Скоро откри, че вратата е заключена. Явно не беше гостенка. А затворничка.
Чувстваше се уморена, по-уморена от всякога. Когато се появи някакъв слуга, за да попита дали би искала да се изкъпе, тя прие с радост, защото пътуването бе дълго и кално. Едва бе излязла от пищната месингова вана, и донесоха вечерята. След като се нахрани, умората не намаля. Нямаше дори сили да блъска по вратата и да иска обяснение, затова просто се сви в леглото и заспа.
Събуди се часове по-късно. Не беше запалена нито една свещ, а огънят бе изгаснал. Отметна завивките и се измъкна боса от леглото. Приближи се трепереща до огнището. Седна на килима пред него и протегна напред длани, за да усети топлината.
— Е, Ейдриън? Какво правя тук, заключена в някаква стая в Кале? Какво си планирал… копеле такова! — В очите й напираха сълзи. Бъдещето й се струваше от мрачно по-мрачно. Очевидно той повече не желаеше да бъде с нея. Изоставена! От любимеца на крал Едуард! — Дано да гориш в адските огньове!
— Колко мило!
Добре, че седеше. Така се стресна, когато чу ледения глас на съпруга си, че щеше да падне, ако беше права. Завъртя се. Той седеше на един огромен, тапициран с кожа стол.
— Ейдриън!
— Любов моя — отвърна безстрастно Маклаклън.
Беше се облегнал удобно. Впереният му в нея поглед блестеше като чисто злато. Не носеше ризница, само плътно прилепващи по краката бричове, риза, туника и ботуши. Гербът му бе избродиран с червено върху бялата туника.
Младата жена се изправи, бавно и предпазливо. Искаше да се възползва от възможността да го погледа. Той не помръдна, но не откъсваше сериозните си очи от лицето й. После се усмихна с нехайно безразличие.
— Липсвах ли ти?
Графинята не обърна внимание на подигравката. Само преглътна мъчително, с усещането, че стомахът й се е свил на топка.
— Какво правя в Кале?
— Гостуваш на сър Тимоти.
— Вратата ми е заключена.
— Сигурен съм, че това не те е изненадало.
— Крал Жан е затворник.
— Да, и ще остане такъв.
— Какво лошо бих могла да направя…
— Страхувам се да позволя нещата да стигнат дотам.
Даниел замълча, вперила поглед в дебелата мечешка кожа под краката си. Най-после вдигна очи към него. Стараеше се да запази самообладание.
— Какво ще стане с краля?
— С Едуард? Ще го почетат за голямата победа.
— Имах предвид Жан.
— Ще дойде в Англия и ще бъде затворен в кулата.
— Аз също ли ще бъда затворена там?
— Не. Не е нужно да се тревожиш толкова за твоя крал Жан. Е, наистина ще бъде затворен, докато англичаните получат откуп за него, но ще бъде също така и гост на крал Едуард. Съмнявам се, че ще страда.
— А… какво ще стане с мен?
— Напускаш Франция.
Усети, че пребледнява.
— За да отида в Лондон?
— В Шотландия.
Шотландия! Неговата родина. Далече, много далече от всичко и всички. В пустошта.
— Кога тръгваме?
— Утре. Рано.
Маклаклън се изправи и се надвеси над нея. Косата му беше все още мокра. Ухаеше на боров сапун. Очевидно обаче не се беше къпал в тази стая, защото не виждаше никакви негови вещи. Призля й при мисълта, че е отседнал другаде. Изкушаваше се да се хвърли в краката му и да го увери, че никога не е искала да му причинява болка, че се чувства нещастна, че съжалява за крал Жан и за двама им, тъй като както изглежда бракът им е станал жертва на войната.