Едуард я стисна за китката, взе оръжието и го захвърли. После хвана краищата на роклята й. Звукът от съдирането на плата отекна невероятно силно. Искрящият зелен бяс в очите й го покори отново, този път заедно с гледката на гърдите, които бе оголил.
Тя извика. Демоничните светлинни в неговите очи й дадоха да разбере, че е изгубила битката. Юмруците й забарабаниха по раменете му.
Бори се дотогава, докато вече не бе в състояние да го прави. А Едуард не даваше и пет пари. Той беше победителят. Облада я с истински бяс, без да подозира, че е девствена. В крайна сметка гневът му се уталожи и той започна да се държи нежно, пленен от нейното съвършенство, приятен аромат и копринена плът.
Когато всичко свърши, тя се сви на топка с гръб към него, твърдо решена да не му позволи да чуе риданията или да види сълзите й. Едуард почувства срам. Това отново го ядоса.
— Помоли за пощада сега и аз ще се погрижа да запазиш поне живота си, макар да изгуби невинността си.
Тя не отговори веднага. После прошепна, ридаейки:
— Никой тук няма да се предаде, нито да помоли за пощада!
Макар почти да не я познаваше, Едуард беше смаян, очарован и обсебен от нея.
Помисли си за Филипа, за чудесното семейство, с което го бе дарила, за любовта, с която се грижеше за него и децата. На всичкото отгоре беше отново бременна. Беше му дала синове, дом и силно управление, бе подсигурила множество наследници за кралството. Придружаваше го често в походите, за да бъде наблизо, докато той се бие.
Но тази нощ тя не беше тук. А той беше от хората, които винаги получават каквото поискат.
— Може би — промълви внезапно Едуард, — след време все пак ще помолиш за милост.
Вдигна я от земята — тя бе останала без сили след съпротивата, която му бе оказала — и я отведе до господарската спалня. Не я пусна през цялата нощ. Люби я вече по-нежно.
Но тя така и не се предаде. Нито помоли за пощада.
На зазоряване я остави заедно със замъка под сигурното ръководство на Робърт Оксфордски.
Филип VI, крал на Франция, бе дал дума, че ще се срещне с Едуард на бойното поле. Досега кралят на Англия чакаше, готов и нетърпелив, да влезе в битка.
Но тогава се разчу, че Филип ненадейно се оттеглил в Париж. Съветниците предупредиха Едуард, че е по-добре да върне войските си в Хеннолт и да прекара там зимата.
Той реши да постъпи точно така, но никак не му се оставяше част от това, което бе завоювал. Затова, докато се подготвяше за пътуването, изпрати Робърт да доведе отново Леноре.
Беше прекарвал всяка нощ с нея, откакто бе дошъл в замъка. Бе я прегръщал и се бе наслаждавал на нейната младост, красота и гордост. Тя може би наистина беше магьосница, тъй като дори и сега той беше силно привързан към нея.
Реши да не среща погледа й, затова впери очи в документа, който трябваше да прочете и подпише.
— Леноре д’Авил, имам намерение да те отведа в Англия. Оттам могат да започнат преговори с твоя роднина, краля на Франция, за освобождаването ти.
— Това е моят замък! Ти не можеш да ме отведеш в Англия!
Тръгна ядосана към него, но той я хвана здраво, за да й напомни за силата си. Усмихна й се.
— Ще помолиш ли за милост?
— А ще я получа ли?
Едуард поклати глава.
— Миледи, идваш в Лондон! Ще бъдеш настанена в Голямата кула.
Оставаше му още една нощ в замъка Авил. Дълго се занимава с делата си, след което отиде в господарската спалня. Беше късно, но тя стоеше все още пред огъня, изкъпана и гола, увита само в мека кожа, със свободно пусната на гърба коса. Едното й рамо бе придобило бронзов оттенък от пламъците.
Не каза нищо, когато я вдигна, нито когато желанието му достигна върха си. Просто лежеше до него и той дори помисли, че е заспала. Тогава обаче му проговори:
— Пусни ме!
Едуард поклати глава.
— Не мога.
На зазоряване тя заспа. Съзерцава я дълго и разбра, че наистина е омагьосан. Но все пак беше крал. И трябваше да тръгне същия ден.
Зимата Едуард III се съюзи с фламандците, които бяха готови да се съобразяват с него, ако той седнеше на френския трон. Лилията на Франция бе изобразена на знамето му до лъвовете и това не се нравеше на крал Филип. Дори изпрати посланици, за да обяснят причината за недоволството си. Не виждаше нищо лошо в това Едуард, който му беше братовчед, да използва френския герб, но не и наравно с лъвовете, сякаш английският остров можеше да бъде така велик, както френската нация.
Едуард се върна в Англия. Кралица Филипа му роди още едно дете, което кръстиха Джон. Докато празнуваше щастливото събитие, той получи съобщение, че Робърт Оксфордски иска спешна среща с него. Сърцето му се сви, тъй като бе изпратил своя рицар в Лондон заедно с Леноре.