Не го направи. Не се и разплака. Стоеше неподвижно, изнервена от начина, по който я гледаше.
— Поспи още малко. Чух, че не си била добре — промълви Ейдриън.
Тя поклати глава.
— Добре съм.
— Монтейн казала на Дейлин, че често ти прилошава.
— Монтейн няма право да ме обсъжда с Дейлин.
— И двамата се притесняват за теб.
— В такъв случай съм им благодарна за загрижеността, но съм добре и не би трябвало да ме обсъждат.
„Ако ще си тръгва, по-добре да тръгва“ — едва удържаше сълзите си. Всичко се бе провалило. Той разговаряше с нея като с непозната. Измъчваше я мисълта за това къде ще отиде.
Ейдриън сви рамене, все така вперил в лицето й златния си поглед.
— Поне не избяга от Авил.
— Защото нямах желание да бягам. Авил е моят дом и аз би трябвало да бъда там.
— И нямаше да отидеш в кръчмата „Кривото дърво“?
— Дала съм обет пред майка си да почитам краля…
— Да, миледи, знам за проклетия ти обет. Но не смяташ ли, че отдавна си го изпълнила? Или поне достатъчно, за да можеш най-после да помислиш и за дадения на мен обет?
Даниел се опитваше да не трепери.
— Обещах на свещеника, че ще спася живота на крал Жан, ако ми се удаде възможност. Това беше всичко. И Господ ми е свидетел — никога не съм предполагала дори, че свещеникът не е свещеник. Ако ме беше оставил у дома в Авил…
— Е, миледи, вече си отиваш у дома.
— Това не е моят дом…
— Тогава ще го направиш твой! — прекъсна я остро той. — Сега спи.
Чу го как пуска резето на вратата.
Най-сетне легна и заспа. Събуди се, усетила топлина от лекото докосване на пръсти по голия си гръб. Пое си дълбоко въздух. Не смееше да помръдне. За момент се изплаши, че може да е някой непознат. Но не беше непознат. Беше Ейдриън. Знаеше, че е способен да гали много леко и изкусително. Беше пъхнал ръка под нощницата й и я милваше по кръста. После дланта му се плъзна по бедрата, за да я придърпа силно към себе си. Едната му ръка я обгърна, другата замилва гърдите й. Устните му се притиснаха в рамото й. Членът му проникна бавно в нея…
В първия момент Даниел извика тихичко и опита да стои неподвижно. Но й се струваше, че е минало толкова много време, откакто… Толкова хубаво беше да го усеща. След минути вече пламтеше цялата, движеше се заедно с него, желаеше го, стремеше се към него. Стигна бързо до върховния момент и потрепера. Ейдриън остана още дълго време в нея, но щом се оттегли, тя му обърна гръб.
— Няма ли нещо, което искаш да ми кажеш? — попита Маклаклън.
Искаше й се да лежат безмълвно един до друг в нощта и да забравят за битките на деня.
— Какво според теб трябва да ти кажа?
— Ами… „Ейдриън, изглеждаш добре. Както виждам в главата ти не се е забивала бойна секира.“ Дори само християнското милосърдие би трябвало да те накара да се зарадваш, че не съм си пролял кръвта върху твоята безценна Франция.
— Французите не са те молили да се биеш.
Младият мъж въздъхна и се взря уморено в тавана.
— Знаех, че ще оцелееш… Молех се да оцелееш.
— И защо?
— Християнско милосърдие.
— Аха… И нищо друго ли нямаш да ми кажеш?
Прегърна я и пръстите му я загалиха отново нежно по кръста.
— Не! — прошепна Даниел.
Усети как отпуска глава върху възглавницата. Продължаваше да я прегръща и гали. Не каза нищо повече. Нито пък тя.
Едва се бе зазорило, когато се качиха на кораба. Морето не беше спокойно. Когато вълнението стана прекалено силно, Даниел не можа да го понесе. Спусна се към кърмата и повърна. Монтейн й донесе мокра кърпа, за да си избърше лицето. Когато вдигна очи да й благодари, установи, че е останала насаме с Ейдриън. Изчерви се и отклони поглед.
— Съжалявам. Не исках да те поставям в неудобно положение. Не знам какво беше това. Струва ми се, че продължава вече цяла вечност. Най-вероятно…
— Даниел — рече той, като се облегна на дъбовия корпус на кораба и я загледа развеселено. — Мислех, че опитваш да избегнеш темата. Сега обаче разбирам, че ти просто си наивна.
— Не проумявам за какво говориш…
— Така изглежда. И ако снощи не бях с теб, нямаше да бъда сигурен.
— Все още не…
— Ти не си болна, любов моя. Очакваш бебе.
Младата жена спря да диша за момент от изненада, после се ядоса, тъй като съпругът й се разсмя.
— Не би могъл да знаеш…
— Мога и знам.
— О! И колко деца вече си създал?
Златните му очи блеснаха насреща й.
— Единствено това, миледи — заяви той, при което тя изпита огромно облекчение.