Следобед, благодарение на попътните ветрове, стигнаха в Дувър.
Преспаха в някакъв хан в покрайнините на Уинчестър. Маклаклън прекара част от вечерта в кръчмата заедно с Дейлин и Майкъл. Липсваше само сър Джайлс, който бе останал в Авил. Даниел чуваше гласовете им. Те се смееха, пиеха, залагаха, разказваха си мръсни вицове и закачаха сервитьорките. Опита да зарови глава във възглавницата. Не помогна. Призори съпругът й препъвайки се се качи в стаята и на влизане дори се блъсна във вратата. Чу го как се съблича и след това се пъхва в леглото до нея. Вонеше на ейл. Имаше пълното право да се съпротивлява, когато я прегърна.
— Гаден, пиян шотландец — заяви тя, което очевидно го развесели.
— Твоя пиян шотландец, любов моя.
— О? И колко често ще се случва това?
— Колкото желая.
Даниел разтърси буйно глава.
— Не, сър, не може да искаш близостта на съпругата си, когато си в такова състояние. Как си представяш — пиеш и се веселиш с приятели, и после…
— Сега — заяви Маклаклън, като се надигна над нея, — се държиш като набожна френска предателка. Моята набожна френска предателка! Господ да ми е на помощ!
— Ейдриън… — Опита да се измъкне от леглото, но той я дръпна обратно.
Целуваше я, докато я разсъбличаше. Галеше гърдите, корема и най-интимните й части с непоносими огнени милувки. Даниел вече не си спомняше защо бе протестирала. Всъщност нямаше значение.
На сутринта за първи път се събуди преди него. Ханджията заблъска по вратата и извика, че е време да стават. Ейдриън трепна. Погледна я през притворените си очи.
— Моите извинения, любов моя. Бях ли много груб?
— Не повече от обикновено.
Вече се беше измила и облякла. Маклаклън се изправи в леглото с ръце на главата.
— Боже мой, от години не съм пил толкова много… — Погледна я със зачервените си очи и прокара пръсти през разрошените си коси. После изпъшка и легна отново. — Каква е тази миризма?
— На риба. Ханджията донесе прясна риба и хляб.
Младият мъж изохка и затвори очи.
— Много е вкусна. Опитай!
— Приближи се още малко и ще те натупам.
— А шотландският ти син?
— Вероятно ще родиш момиче.
— Ще го направя нарочно, ако това няма да ти бъде приятно.
За нейна изненада Ейдриън се усмихна, изтегна се и постави длан върху челото си.
— Зла жена! — Разсече с ръка въздуха. — Навън… Излизай оттук с тази риба!
— Навън? Вратата не е ли заключена?
— Умолявам те, слез долу и се наслади на закуската си в компанията на Монтейн.
Графинята се поколеба.
— Не се ли страхуваш, че ще избягам? Все още сме съвсем близо до Дувър.
Съпругът й се надигна на лакът и я изгледа. От веселото му настроение не бе останала и следа.
— Ако избягаш, ще тръгна да те търся. И ще те намеря.
Не я заплаши, но тонът му бе смразяващ. Тогава Даниел си даде сметка, че нежността и страстта на Ейдриън не означаваха, че й е простил. И че й има доверие.
Слезе на долния етаж и се нахрани в компанията на Монтейн. Не след дълго съпругът й се появи. Беше с туника с герб и запасан меч. Очевидно нямаше търпение да тръгнат. Чу го как дава нареждания, преди да влезе в кръчмата, и се изуми от бързото му възстановяване.
Денят беше дълъг и труден. Спряха да нощуват в имението на някакъв приятел и веднага след вечеря Даниел се строполи капнала в леглото. Усещаше как Ейдриън й сваля обувките и й разкопчава роклята. Стори й се, че я наблюдава известно време, но беше прекалено изтощена, за да му обърне внимание. През нощта усещаше топлината му, а когато на сутринта се събуди, вече беше станал.
Вече се движеха с много по-бавно темпо. Маклаклън дори обяви, че ще спрат рано следобед.
— Не смея да рискувам Даниел и бебето — обясни той.
Графинята се изчерви, тъй като всички погледи се насочиха към нея. Въпреки това беше изключително щастлива, че съпругът й е забелязал колко се е изтощила и че се съобразява с нея, пък било то само от любезност.
Пътуваха дълго. Даниел обаче нямаше нищо против продължителността на придвижването.
Маклаклън не й прости. Тя не му поиска прошка. Но бяха заедно. Често яздеха разделени, защото той ту заставаше начело, ту обхождаше върволицата от конници и багаж, после се връщаше отново отпред. Някои нощи преспиваха в страноприемници, други — в замъците на негови познати и приятели. Ейдриън се връщаше неизменно при нея преди зазоряване. А тя дори не опита да отрече, че й е приятно да се любят и да спи в обятията му. „Ние сме наистина мъж и жена“ — помисли си Даниел една нощ.
Най-сетне пристигнаха в Шотландия. Беше го обвинила, че владенията му са варварски. Сега видя очарованието им. Просторната господарска къща от камък и дърво беше топла, удобна и красиво мебелирана. В огромната дневна имаше тежка маса с оформени като лъвски лапи крака и столове с високи облегалки. Покоите бяха още по-топли: леглото бе застлано с губер, огнището — грамадно, стените — отрупани с книги, доспехи, келтски дърворезби и мечове от цял свят. До спалнята имаше детска люлка — на Ейдриън, както й казаха.