Хората се държаха чудесно с нея. Приветстваха я с приятна фамилиарност и непосредственост. Къщата се намираше на крачка от красиво езеро. Чрез канали то се свързваше с Ирландско море. Земята бе леко хълмиста. Някъде — по-зелена от смарагд, другаде — синьо-лилава. Вятърът носеше сладкото чисто ухание на прозрачните езерни води. Не след дълго Даниел се почувства напълно омагьосана от невероятните багри.
През първата нощ в новия си дом тя отиде в детската стая и се взря в люлката. Постави длан върху корема си, който вече се бе закръглил. Въпреки постоянното си неразположение през последните седмици, не бе предположила, че е бременна и е на път да дари нов живот. Дете, което щеше да бъде част от самата нея и Ейдриън. То създаваше вече уникална връзка помежду им.
Сега, докато стоеше на прага на детската стая, усети за първи път движение и извика от изненада и щастие.
— Даниел!
Не беше разбрала кога е влязъл, но той се озова след секунда до нея. Хвана я за раменете и я обърна към себе си.
— Даниел…
— Той помръдна!
Тревогата на лицето му се замени от широка усмивка.
— Той ли? Нали каза, че щяло да бъде момиче?
— Тя помръдна.
Младият мъж се засмя, вдигна я, върна я обратно в спалнята и я сложи върху леглото. После допря длан до корема й и зачака.
— Той… Тя мръдна! Кълна се!
— Търпение, любов моя. Очевидно не си добре запозната.
Графинята се намръщи, готова да спори. Но бебето избра точно този момент, за да се раздвижи отново. Тъкмо се питаше дали само тя усеща движението му в утробата си, когато видя лицето на своя съпруг. Той явно изживяваше чудо.
— Радвам се, че те доведох тук! Радвам се, че синът ми ще се роди тук.
— То е момиче.
— Детето ми — поправи се Маклаклън.
На вратата се почука. Носеха вечерята. Хапнаха в стаята, тъй като беше станало късно. После Ейдриън я разсъблече и я люби изключително нежно и странно трогателно.
През следващите няколко дни той обиколи имението заедно с иконома. Даниел пък си постави за цел да опознае прислугата в къщата, фермерите, зидарите и занаятчиите в селото, които също така знаеха да боравят и с оръжие, за да защитават замъка. Хората й допадаха, харесваше й мелодията на тяхната реч и в крайна сметка установи с изненада, че е истински доволна. Вечер се хранеше заедно със съпруга си, който й разказваше за великите Уилям Уолъс и Робърт Брус и споделяше мъката си, че Дейвид Шотландски, подобно на крал Жан, е затворник на Едуард. Тогава спореха за книги, философия и история. Независимо от характера на спора обаче, Ейдриън неизменно бе при нея нощем. Понякога я любеше много нежно, друг път — с неутолима, почти отчаяна страст.
Беше минала вече седмица, когато един следобед графинята слезе при езерото. Носеше семпла бяла ленена рокля. Събу обувките и чорапите и нагази във водата. Беше студена и приятна. Остана дълго така. Тогава се появи Ейдриън.
Седна на камъка край нея и задъвка замислено стрък трева, като се взираше във водата.
— Струва ми се, че се чувстваш много добре тук — промълви той. — Бузите ти са порозовели, очите ти светят.
— Благодаря — промърмори тя и излезе от водата.
Настани се на дигата и придърпа долната риза върху босите си крака.
— Ще преживееш ли пребиваването на моите варварски земи?
— Те са диви и красиви.
— Но и опасни. — Маклаклън погледна отново към водата. — Утре заминавам за Лондон.
— Толкова скоро? Та ние едва пристигнахме…
— Утре тръгвам.
Даниел настръхна.
— И аз трябва да остана тук?
— Да, любов моя.
Сведе очи. Не искаше да види огромното й разочарование. Лондон. Принц Едуард и войските му сигурно вече бяха пристигнали там. Ами онова селянче, Терез, което така желаеше да служи на съпруга й? Но гордостта не й позволяваше да пита.
— Значи не може да ми се има доверие да дойда с теб в Лондон? Крал Едуард е заобиколен от предостатъчно свои хора, за да представлявам някаква заплаха. Той ли каза да не идвам?
Маклаклън се изправи, без да откъсва поглед от водата.
— Не, миледи. Аз.
Обърна се и се отдалечи.
Глава 22
Настъпваше вечерта, а с нея идваше и северният студ.