Даниел притисна колене към гърдите си. Не мразеше това място. Дори го обичаше. Нещо в цветовете му го правеше особено красиво. Обичаше скалите, меките хълмове и равнини, кристалната хубост на езерото, особено на светлината на залеза. Обичаше дори воя на вълците нощем. Не й харесваше само, че Ейдриън заминаваше. Тя явно си оставаше съпругата-французойка, предала своя мъж и своя крал. Беше му осигурила титла и богатства, а сега щеше да му дари и наследник. Той обаче заминаваше.
Допря длани до бузите си. Горяха. Изправи се. Откъсна поглед от водата. Явно никога вече нямаше да й има доверие, не и докато Франция се управлява от династията Валоа.
Езерото й се струваше изключително привлекателно. Нагази отново в него, доволна от прохладата на водата. Влизаше все по-навътре и когато стана възможно, заплува с отчаяното желание да облекчи гнева, безсилието, ревността и страха… Гмурваше се в дълбините, измръзнала и трепереща, но същевременно обзета от странното усещане за свобода и въодушевление.
— Даниел!
Показа глава на повърхността и едва сега осъзна, че се е отдалечила доста от брега. Ейдриън, захвърлил меча и ботушите, плуваше усилено към нея. Щом я доближи, я хвана за долната риза и я повлече към дигата.
— Какво е станало?
— Да не си се побъркала? Да не си си изгубила ума?
Сега вече трепереше истински.
— Просто си плувах, Ейдриън! Нищо повече. Нима не ми е позволено да плувам?
— Плуваше ли? — присвиха се насреща й златните очи.
— Да, плувах. Нямам право да отида в Лондон. Сега и във водата ли нямам право да влизам? Забрави да ми кажеш, че плуването също е недопустимо!
Стресна се, когато той внезапно я притисна към гърдите си, а пръстите му се заровиха в косите й.
— Плуване… Миледи, студено е. Тази вода е ледена. Ще се поболееш.
Отнесе я в спалнята. Постави я пред огъня, съблече мократа й рокля, уви я в топло вълнено одеяло и седна на един стол, държейки я в обятията си.
— Не може да рискуваш с настинка — промълви Маклаклън, като приглаждаше косите й.
— Заради детето? Не съм опитвала да навредя нито на себе си, нито на него.
Съпругът й не каза нищо. Даниел се бе облегнала на гърдите му и се бореше с желанието да заплаче. Това щеше да й липсва. Познаваше толкова добре тази гръд. Мускулите… Белезите… Прокара пръст по бузата му, като наблюдаваше отражението на огъня в очите му.
— Ейдриън… оттогава измина много време… откакто умря майка ми. Беше толкова настойчива! Молеше ме да призная краля. Беше пострадала сериозно във войната… и може би е смятала, че като е позволила Авил да падне, е предала собствения си народ. Аз й дадох обет. И го изпълних.
Той кимна.
— Ти даде обет и на мен.
— Не съм го нарушавала.
— Това, любов моя, определено е спорен въпрос.
— Но поне има някакъв довод и на моя страна.
Младият мъж се усмихна и я погали по косите.
— Около теб винаги ще има спорове и доводи. — После въздъхна. — Всичко беше много странно… Знаеш ли, аз познавах майка ти.
— Разбира се, че знам. Нали ти си причината за падането на Авил. Имам да ти се сърдя за много неща.
Ейдриън не обърна внимание на закачката.
— Тя може и да беше Валоа и враг на Едуард, но определено го харесваше. Честно казано, не мога да си обясня защо ти е казала да се бориш срещу него.
— Ейдриън?
— Какво?
Даниел погледна любимото лице и го погали по брадичката. Не й се вярваше, че някога го е мразила.
— Обичам те!
В златните му очи блестеше странен огън. Той повдигна пръстите й към устата си и ги целуна.
— Обичаш ли ме? Или си просто толкова изкусна прелъстителка, че си готова да постигаш целите си на всяка цена?
Затвори очи, вбесена от напиращите сълзи. Беше признала истината, а това й бе донесло само още обвинения. Размърда се с намерението да се измъкне от обятията му, но той я притисна още по-силно към себе си.
— Даниел, така ми се иска това, което каза, да е вярно! Но не мога и няма да те взема в двореца сега. Искам детето ми да се роди тук. Страхувам се да пътуваш повече и, Господ ми е свидетел, опитвам да те отдалеча от изкушението.
— И аз искам да бъдеш далеч от изкушението! — извика тя, все още настръхнала и твърдо решена да се измъкне от ръцете му.
Със същия успех обаче можеше да опитва да събори тухлена стена.
— И какво означава това?
— Означава, че не желая да бъдеш с други жени. Заключваш ме в крепостта, а в същото време любовницата ти заминава с теб на война! А сега отиваш в Лондон…
Не довърши мисълта си, тъй като съпругът й се засмя. Стовари длан върху рамото му и той я хвана за китката.
— Извинявай, извинявай, любов моя. Но… би ли имало значение за теб, ако имах любовница?