След битките в Уелс трябваше да закара затворниците до кулата в Лондон. Когато се върна в двореца, Коледа вече бе минала и Ейдриън истински се терзаеше, че не си е вкъщи. Всяка минута без Даниел се превръщаше в мъчение, въпреки буйния светски живот в двора на Едуард. Вечер се даваха големи угощения, на които кралят канеше Дейвид Брус Шотландски, Жан Френски, благородници от Шотландия, Франция и Уелс и собствените си придворни. И Дейвид, и Жан бяха интересни млади мъже, и, макар да бяха затворници, правеха срещите много приятни. Обикновено Маклаклън сядаше до Дейвид и двамата обсъждаха със страст шотландските история, религия и население.
Едни от често канените на гуляите френски благородници бяха Симон и Пол дьо Валоа. Присъствието на Симон, граф Монтжоа, беше направо непоносимо за Ейдриън, вероятно поради факта, че някога Даниел смяташе, че е влюбена в него.
Симон беше популярен след англичаните и очароваше дамите в английския двор. Те нямаха представа, че някога е действал съвместно с граф Арманяк, който изнасилваше и грабеше без никакво угризение. Симон според тях беше затворен в кулата просто защото се бил влюбил в чужда годеница. Двамата с Ейдриън се държаха любезно един към друг, както го изискваше положението им и дворцовият етикет. Но Ейдриън знаеше, че французинът го мрази с цялата си душа. И чувствата им бяха взаимни.
Носеха се слухове, че Симон има връзка със съпругата на един стар аристократ, нещо, което се случваше често, когато момичетата биваха женени за мъже, които могат да им бъдат дядовци.
Бедната млада жена беше истински влюбена в него и тази тъжна истина лъсваше всеки път, когато тя заемеше мястото си в голямата зала. Беше дъщеря на приятел на Маклаклън, убит преди години в бой с французите, затова на него сега му беше мъчително да гледа терзанията й. В този случай се радваше, че Даниел не е тук. Не искаше да е близо до Симон, чийто поглед често улавяше върху себе си. Имаше усещането, че той замисля нещо.
Симон живееше в кулата, далеч от апартамента на френския крал, защото Едуард нямаше нищо против да бъде очарователен домакин на своя пленник, но никога нямаше да позволи да се заговорничи срещу него. Колкото до самия английски крал, той беше в превъзходно настроение. Радваше се като малко момче. Ейдриън сподели желанието си да се прибере у дома. Едуард обеща да го пусне, ако уелсците кротуват до края на месеца.
В средата на февруари, по време на поредния гуляй, пристигна пратеник и заговори нещо на краля. Маклаклън, който седеше през няколко стола от него, от „шотландската“ страна на масата, видя как изражението на Едуард се променя и той накланя глава на една страна. След това го посочи на пратеника. Сърцето му направо полудя. Боеше се, че новините не са добри.
Но когато се приближи, пратеникът му се усмихна.
— Идвам от север, сър…
— Даниел? — прекъсна го с тревога младият мъж.
— Е изключително добре, владетелю Маклаклън. Както и синът ви, кръстен Ейдриън Робърт миналата събота.
Графът осъзна, че се е изправил едва когато отново се отпусна върху стола. Очевидно вестоносецът бе говорил достатъчно силно, за да го чуят стоящите наоколо, тъй като на масата се понесоха приветствени възгласи. Рицари, благородници, дами, цялото кралското семейство вдигнаха чаши.
„Вашият син.“ Тя имаше намерение да роди момиче, за да му направи напук. Но точно това изобщо не го вълнуваше. Никога досега не го бе обземала подобна странна паника. Нищо друго не го интересуваше, освен Даниел да е добре.
По-късно същата нощ отиде при краля, който се съгласи да го приеме.
— Ваше Величество, уелсците може да стоят мирни месеци наред или да се надигнат отново всеки момент. Служих дълго и вярно, но нямам търпение да видя сина си…
— Да не мислиш, владетелю Маклаклън, че съм виждал всичките си деца в мига, в който са се появили на бял свят? Не, млади човече, не беше така!
— Но…
— Изпрати да доведат съпругата и детето ти. Аз самият също изгарям от желание да ги видя.