— Не мога ли?!
Младежът се усмихна, остави вързопа, който носеше, на пода пред вратата на своя господар, и протегна ръце към нея.
— Но можеш да имаш мен.
За малко не го зашлеви. Как си позволяваше? Усети обаче, че прегръдката му е истинска. Погледът му светеше. Явно говореше искрено, макар и дръзко.
— Да вървим!
— Ти си падаш по него, а аз — по теб. Имам нещо, което мога да ти предложа — промълви Люк.
— И какво е то? — попита Терез, изненадана, че е затаила дъх.
Той беше оръженосец на Маклаклън. Млад, буен, неуморен. Но с такъв господар несъмнено щеше да стане рицар. Можеше да отиде да се бие…
И да се върне с несметни богатства.
А очевидно я желаеше.
— Да се оженя за теб!
— О! — изписка тихичко тя и се хвърли в обятията му.
По-късно, в малката му претъпкана с багаж стая, Терез се взираше в тавана и се чудеше дали да изпълни обещанието, което бе дала на друг човек. Обърна се на една страна и погледна златния пръстен. Заплащане. Заплащане…
Трябваше да си свърши работата.
Не! Не можеше да го направи! И нямаше да го направи…
Въпреки всичко се страхуваше. Много се страхуваше.
Глава 23
Даниел не подозираше, че може да съществува нещо толкова студено като зимата на север, макар всички да я уверяваха, че други години е било още по-ледено.
Струваше й се абсурдно да ражда сега, но Мейви, акушерката, й каза, че бебетата избирали кога да се появят на бял свят.
Ейдриън й липсваше много повече, отколкото бе предполагала. В писмата си й разказваше за кампанията в Уелс, а тя му пожелаваше Бог да бъде с него и му описваше родените неотдавна котенца, Звезда, която се била покрила с по-дълги косми, обясняваше му, че Дейлин възнамерявал да иска благословията му, за да се ожени за Монтейн.
В деня, в който се роди Ейдриън Робърт, вярната приятелка бе с нея. И макар съпругът да й липсваше много, когато болките зачестиха, единственото й желание бе да го удуши, задето я бе поставил в такова ужасно положение. Мъките й продължиха през целия ден и през нощта. Малкият Ейдриън се появи на бял свят едва призори. Дотогава Даниел ту разговаряше с Монтейн и Мейви, ту измисляше нови начини да измъчва Ейдриън. В един от тези моменти Монтейн й заяви, че незаслужено го обвинява.
— Аз, Даниел, предизвиках затрудненията във връзка със свещеника. Разбира се, той не беше свещеник, но…
— За какво говориш?
Обляна в пот, въпреки зимния студ, задъхана и измъчена, графинята я погледна.
— Казах на Дейлин. Притеснявах се. Той пък отиде при Ейдриън. Така че…
Младата жена присви очи.
— Значи първо му разхлабваш седлото, заради което аз изяждам пердаха!
— Даниел! Това беше преди толкова години! Страхувах се…
— После ставаш негова приятелка, готова да даде душата си за него! О, ако трябва, ще увиснете и двамата на бесилото! Оох…
— Да, миледи! Напъни и детенцето най-после ще дойде при нас!
В яда си Даниел напъна така силно, че малката главичка се показа на бял свят. Поиска да разбере какво е, но Мейви отвърна спокойно:
— Шотландче, момиче, като баща си, това мога да ти кажа със сигурност, но нищо повече, докато не му видя дупенцето! Давай сега, още веднъж…
— Момче, миледи! Голямо, чудесно момченце!
Преди да разбере какво става, графинята се разплака, а Монтейн хукна навън, за да съобщи на Дейлин. Акушерката почисти новороденото, сряза пъпната връв и накара родилката да се напъне отново, за да изкара плацентата. Тя се подчини, но вече почти не усещаше какво става с нея, защото гледаше със страхопочитание бебето в ръцете си. Когато започна да суче от гръдта й, беше удивена от откритието, че има по десет пръстчета на ръцете и краката, русите коси на баща си и сини като лятно небе очи. „Цветът на очите се променя“ — напомни си тя. Всички казваха така. Кой знае, може би щяха да придобият зеленикав оттенък? Момченцето беше съвършено във всяко отношение и вече плачеше изненадващо силно…
През следващите дни я измъчваха съмнения и страхове. Обичаше го толкова много, че се ужасяваше да не го изгуби. Позволи на Дейлин да изпрати вестоносец до Лондон с новината за раждането на бебето едва след като го кръсти. Той и Монтейн станаха негови кръстници.
След това започна да чака и да се моли Ейдриън най-сетне да се прибере у дома. Вече обичаше това място, чувстваше се удобно, хората й допадаха, разрешаваше успешно спорове за овце, едър добитък и дори тъкане на платове. Приготвяха невероятно вкусен ейл, а тя на свой ред ги учеше как да съхраняват френските вина. Строгата Катрин Мери ръководеше с твърда ръка прислужниците, Джошуа управляваше домочадието, а Тейлър беше иконом. Графинята пи с тях за здравето на бебето и всички приветстваха раждането на наследника. Животът й беше богат и пълен, само дето…