Беше непоносим без Ейдриън. Мислеше непрестанно за него. Желаеше го. Притесняваше се. Чудеше се.
Дните минаваха. Наближаваше вече краят на зимата. Дойде март и пролетта започна да се усеща, въпреки все още честите студени и бурни дни. Един следобед в началото на април Даниел се бе изтегнала върху одеяло, постлано върху буйната трева край езерото, в компанията на Монтейн и Дейлин. С бебето бяха задрямали. Когато се събуди, видя как приятелката й тича с поруменели бузи и се смее, следвана по петите от младия мъж. После двамата паднаха сред тревата и се зацелуваха. Монтейн обаче забеляза, че Даниел ги наблюдава, изчерви се силно, забърза обратно към нея и се заизвинява.
— Наложително ли е да бъдете непрекъснато толкова щастливи пред мен? — попита графинята.
В първия момент вярната компаньонка се смути, но след това видя, че Даниел й се усмихва.
— Ти самата сигурно си безкрайно с щастлива с мъничкия! — промълви Монтейн, като докосна бебето.
— Наистина съм щастлива! Само дето…
— Идва някой! — извика Дейлин и се приближи до одеялото в ролята на вечния защитник, а дланта му обхвана дръжката на меча. Наобиколиха ги бързо и други мъже, чули тропота на приближаващите коне. Дейлин се успокои едва когато видя знамето на крал Едуард. Графинята пък разпозна сър Джордж и се изправи с бебето в ръце.
— Сър Джордж! — извика тя, изпълнена със задоволство.
Той скочи от коня, отпусна се на коляно и пое дланта й в ръката си, а след това посегна към момченцето.
— Ах, какъв прекрасен момък! Какъв наследник! Дори кралят би завидял на такива златни коси!
— Баща му дали би го одобрил?
— Баща му изпадна в екстаз при новината за неговото раждане и след уверенията, че вие се чувствате добре, в което сега се убеждавам лично. Изглеждате още по-сияйна и красива, скъпа.
— Много сте мил, сър Джордж. Но кажете, след като Ейдриън е толкова щастлив от раждането на сина си… къде е?
Сър Джордж забеляза тревожното й изражение и отвърна топло:
— Кралят изисква любимецът му да бъде до него.
— О! — промълви младата жена.
Значи й предстояха още дълги седмици на очакване и задаване на въпроси…
— Но той изгаря от нетърпение да ви види и струва ми се, е готов да изостави както краля, така и службата си при него. Аз ще ви придружа до Лондон… ако сте в състояние да понесете пътуването.
— Ако съм в състояние да понеса пътуването…
— Да, миледи, тъй като бебето е още малко. Но аз виждам, че е чудесно здраво момченце!
— Сър Джордж, тръгваме на разсъмване, ако вие и вашите хора сте в състояние да понесете пътуването.
Реймон, граф Ланглоа, пристигна в Дувър с фламандски кораб. Капитанът симпатизираше на френската кауза и беше вбесен от разгрома, затова моряците не задаваха въпроси във връзка със семпло облечения, но добре въоръжен мъж, който придружаваше графа.
Самият Реймон носеше тежката роба с качулка на францискански монах. Знаеше, че дегизировката му не е особено оригинална, но вършеше работа. Образованието му позволяваше да общува леко с местното духовенство и да успее да привлече един млад духовник да замине с него за Лондон, където се запозна с изповедника на крал Едуард. Той именно му позволи да се срещне със своя суверен. За огромно съжаление на графа крал Жан не прояви особен ентусиазъм от възможността да го види насаме, нито пък се впечатли от дегизировката му или от факта, че рискува живота си заради него.
— Реймон, скъпи ми графе, това е чиста глупост. Излагате на опасност всички ни. Край крал Едуард има непрекъснато поне стотина човека, които само чакат нарежданията му. Той не би се осмелил да ме убие, но ако загина при опит за бягство, със сигурност ще изрази съжаление пред света.
— Mon Dieu!6 Аз дойдох тук…
— Като Божи служител — прекъсна го нетърпеливо Жан. — Наистина ли си готов да си дадеш живота за мен? Тъй като, осмелявам се да твърдя, англичаните ще ти отсекат главата и ще я окачат на Лондон Бридж, ако те открият тук. Не, не, графе, прекалено ламтиш за богатства и награди! Аз отивам в битка само когато имам някакъв шанс. Не искам англичаните да ме застрелят като куче на улицата!
— Прекарах тайно злато и го предадох на Симон, за да подкупи стражата. Ако някой се окаже предател, Ваше Величество, ще го накълцам на парченца.
— Златото е в Симон. Ако можеш да се измъкнеш бързо през Ламанша, вземай Симон и бягай с него.
Ланглоа имаше чувството, че е паднал от небето. Бе истински нещастен. Така му се искаше да спаси краля и да се превърне в герой за народа.