— Подобни бягства са осъществявани и преди…
— Но не от крале. Симон не го пазят така строго като мен. Той се сприятели с доста стражари и понякога дори го пускат да се разхожда из коридора. Вземи Симон! Той те очакваше и разчиташе на теб да му намериш кораб, чийто екипаж няма да го предаде.
— Разполагам с такъв кораб, Ваше Величество!
— Тогава тръгвайте със Симон и като се върнете у дома, съсредоточете усилията си върху събирането на откупа за мен. Синът ми обикаля из провинцията. Вие би трябвало да правите същото. Тогава, графе, ще те почитам като един от моите най-прекрасни и лоялни благородници.
Ланглоа напусна кралския апартамент, свел глава. Пред вратата срещна свещеника от Дувър и измърмори някаква благословия с уверението, че кралят е добре. Сега трябвало да отидат при граф Монтжоа, за да дадат утеха и на него.
Симон го посрещна радостно.
— Имаш ли коне?
— Дойдох с един свещеник. Със златото, което успях да внеса…
— Да, мога да уредя въпроса с конете. Тази нощ доведи тук свещеника. Ще тръгнем като двама религиозни люде, изпълнили дълга си към Бога и своите сънародници.
После продължиха да обсъждат подробностите около бягството. Симон трябваше само да внимава да не се натъкне на някой познат враг като Ейдриън Маклаклън.
Ланглоа настръхна.
— Маклаклън! Готов съм да платя с живота си, за да го видя мъртъв! — Симон внезапно спря. — Но може би няма да се налага да стигам чак дотам. Крал Едуард изпрати Маклаклън в Дувър, за да подготвя атаката на замъка Кардино. Хората му ще бъдат заети… — Погледна към Ланглоа и се усмихна. — Съпругата му трябва да се срещне там с него.
— Съпругата му ли?
— Голям удар ще направим, ако успеем да отвлечем владетелката на Авил.
Пътят беше дълъг и сър Джордж непрекъснато настояваше да забавят темпото. Даниел пък изобщо не желаеше да спират за нощуване, тъй като нямаше търпение да пристигне в Лондон.
Истински се трогна от посрещането на крал Едуард, кралица Филипа и крал Жан. И тримата я поздравиха изключително мило. Филипа пое веднага Робърт, за да му се порадва. Графинята се вслушваше във всяка нейна дума, тъй като тя бе родила толкова много деца.
— Прилича на баща си, а? — обърна се Едуард към съпругата си, която го изгледа странно.
— Може би. Но тези сини очи…
— Очите на Ейдриън имат лешников цвят, а моите са зелени — намеси се Даниел. — Може би и неговите ще се променят.
— Хммм — измърмори Филипа.
— Къде е Ейдриън? — попита графинята.
— Ами, замина за Дувър, страхувам се.
— Дувър!
— Не се разстройвай, скъпа. Той толкова те чака. Но в замъка Кардино, където оставих граф Жермен да управлява от мое име, избухнаха безредици! Нищо сериозно. Ейдриън ще се справи с положението за броени дни.
— Аз с него ли отивам във Франция?
— Не — отсече Едуард. — Но утре можеш да потеглиш, за да се видите за една нощ и да му покажеш сина. А после ще изчакаш завръщането му заедно с мен и кралицата в Лондон.
Докато гледаше през прозореца от голямата кула, където пребиваваха важните затворници, Симон зърна в двора Даниел и Филипа. Следваха ги Монтейн, Дейлин и няколко придворни дами. Те се смееха и се наслаждаваха на топлия ден. Кралицата носеше бебето. Симон усети болезнена ярост. Прииска му се да вземе детето и да го размаже в стената. Да унищожи малкия плъх, преди да е станал голям.
Симон вече знаеше, че на следващата сутрин графинята тръгва към Ламанша, за да се срещне със съпруга си. Щеше да остане с него около ден. Докато я наблюдаваше как се усмихва на онова, което й казваше в момента кралицата, Симон си помисли колко добре би оползотворил времето си, ако тя му беше съпруга и му дадяха поне една нощ…
Внезапно французинът се усмихна горчиво при спомена за последната си среща с Даниел. Колко щастлива му се струваше сега с бебето си. Бебето на Маклаклън. Явно него беше забравила напълно. Или може би се лъжеше? Трябваше да я види! Това беше последната брънка в плана му.
Тя наистина го посети за кратко. Стоя не повече от пет минути. Хвана го за дланите и го запита тревожно дали се чувства добре, но веднага си дръпна ръцете, когато той опита да я привлече към себе си.
— Остави ме да ти подържа ръцете, Даниел. Забрави ли колко те обичах?
— О, Симон, съвсем скоро ще си тръгнеш оттук! — Усмивката й беше като слънце. От нея подобните й на скъпоценни камъни очи светнаха още по-ярко. Сърцето му се разтуптя. — Чух, че си се забавлявал много добре с английските придворни дами.