Добрият Робърт, верният Робърт! Беше почти толкова висок, колкото и Едуард. Силен и храбър. Вече минаваше шейсетте, но все още имаше прав като стрела гръбнак и нежна душа, въпреки бойното си майсторство.
Робърт първо поздрави краля по случай раждането на сина му, а след това рече:
— Макар аз със сигурност да съм единственият, разбрал за състоянието на графиня д’Авил, мнозина са наясно за специалния ви интерес към нея. Тъй като кралицата ви дари съвсем наскоро с такова чудесно момченце, тя няма да приеме радушно вестта за появата на кралско копеле. Освен това е добре да помислим за самата дама. Трябва да ви кажа, че аз се привързах силно към нея.
Едуард съзерцава безмълвно верния си служител в продължение на няколко дълги мига. Дори мисълта за момичето раздвижваше кръвта му. Почувства се и смешно щастлив, че то щеше да му роди дете. Каза си, че така щеше да си плати за предизвикателното поведение, което първоначално бе имала към него, защото детето щеше да й напомня всеки ден до края на живота й за английския крал.
Облегна се на стола си.
— Ще се погрижа графиня д’Авил да се омъжи веднага за някой благородник.
— За някой колкото дискретен и мил човек, умолявам ви! — настоя Робърт.
Едуард се усмихна.
— Най-милият и най-дискретният. Сега се готвя да тръгна отново да се бия със скъпия си братовчед Филип. Морска битка, при която ще имам отново нужда от теб, стари приятелю. Но първо ще уредим проблема с Леноре.
— Но за кого…
— За теб, стари приятелю. Ти ще се ожениш за дамата. Неотдавна почина граф Гаристон. Тъй като не остави наследници, дарявам на теб земята и титлите му. Замъкът Гаристон е един от най-древните в нашата страна, а старият граф беше хитър и богат и успя да го направи уютно място за живеене.
Робърт кимна.
— Ваше Величество, безкрайно съм ви благодарен. Но съм прекалено стар за такава млада булка.
— И по-стари са се женили за млади жени!
В действителност беше доволен от напредналата възраст на Робърт. Не му се искаше да си представи хубавицата с гарвановочерните коси с друг мъж и затова изборът му се стори много добър. Нямаше как да им попречи да бъдат заедно, но Леноре със сигурност щеше да си спомня за него, докато лежи в обятията на своя съпруг.
Три дни по-късно графиня д’Авил бе омъжена без нейното знание или съгласие.
В кулата й бе съобщено само, че е съпруга на някакъв английски барон. Тя зачака, докато Робърт Оксфордски се завърна при нея, смълчан и очевидно чувстващ се неловко.
— Боже мой, какво направи той с мен пък сега?
Робърт се изкашля.
— Омъжи ви за мен.
Поразиха го сълзите, които се появиха в очите й. Коленичи пред нея, взе дланта й в двете си ръце и се заизвинява.
— Скъпа миледи, от цялото си сърце съжалявам, че трябваше да изпитате мъката да бъдете свързана с един стар воин. Обичам ви неописуемо и ще бъда щастлив да съм ваш съпруг. Или баща… Както желаете вие.
Леноре постави свободната си ръка върху сребреещите му коси.
— Робърт, плача за земята, която няма да видя никога повече, за хората, които обичах, за стария замък, който бе мой дом толкова дълго време. С цялото си сърце ви уверявам, че не бих се омъжила с такава радост за никой друг в цялото кралство.
Рицарят се изправи.
— Ще ви отведа оттук преди раждането на детето. Кълна се, Леноре, ще обичам и ще браня бебето. От този момент то е мое. Ще се погрижа да ви оставя в безопасност, а после ще трябва да побързам да се присъединя отново към краля, защото той е готов за бой.
— Той ще прекара целия си живот в готовност за бой — промълви младата жена.
— Не го мразете толкова. Аз ще посветя живота си на усилието да компенсирам това, което стори той.
— Не го мразя! — прошепна тя.
Не каза нищо друго, но като я погледна в красивите очи, Робърт си даде сметка, че всъщност Леноре приличаше в голяма степен на краля. Беше също така готова да се бори до последно. И макар да се съпротивляваше непрекъснато на Едуард, тя милееше за него по свой начин, така както той самият се бе влюбил до уши в нея.
— Ще направя всичко, което мога…
— Скъпи Робърт! Аз съм тази, която ще направи всичко, за да сте щастлив! Защото моето единствено желание вие не можете да изпълните.
— И то е?
— Да се върна у дома! — прошепна тя със страст и копнеж. — В Авил. Аз не мразя краля, но… — Докосна подутия си корем. — Бих искала тримата да имаме шанса да бъдем семейство.
— Ах, миледи! Аз служа на краля! — отвърна тъжно верният рицар. — Но все пак, ако кампанията му се увенчае с успех, той може би ще ми разреши да ви отведа у дома.