— За да забравя онова, което желая най-силно.
— Трябва да вървя, Симон. Разбрах, че си тук… Исках да се уверя, че си добре. Бях и при крал Жан, който изглеждаше щастлив, докато играеше шах с крал Дейвид Шотландски. Двамата предвкусваха радостно падането на крал Едуард, който, както разбрах от разговора им, от време на време се присъединявал към тяхната игра.
— Едуард се мисли за всемогъщ… Както впрочем и съпругът ти, миледи. Но всеки си има своята Ахилесова пета.
— Предполагам, Симон.
Пристъпи към него и го целуна по бузата, а след това излезе предпазливо. Пазачът заключи след нея.
— Точно така, миледи! — промърмори французинът. — Всеки си има своята Ахилесова пета.
Граф Ланглоа, все така облечен в монашеските си одежди, настигна Терез. Тя не го позна, но се ужаси да не бъде съдена от Бог или от Сатаната, когато я помъкна към нишата.
— Ти си Терез. Обещала си да помогнеш на Симон дьо Валоа. Той ти е дал злато и бижута. Сега дойде време да ги заслужиш. Трябва само да изпълниш каквото ти кажа. Тази вечер, на мръкване, заведи два добре отпочинали коня край изхода към пристанището и ме чакай.
Момичето пребледня, зъбите му затракаха.
— Коне? Да взема коне… Исках да помогна, но не мога. Не мога да направя това. Ами ако ме хванат? Ще ме обесят…
Ланглоа я стисна за гърлото. Пръстите му обхващаха шията й и не й даваха възможност да говори. Раздруса я силно. Терез започна да се задъхва.
— Ще го направиш! Или няма да се налага да те бесят, защото сам ще ти клъцна гърлото. Разбра ли, жено?
Тя кимна. Цялата трепереше от страх. Ланглоа се усмихна.
— А, това се казва добро момиче. Господ да те благослови, дете мое!
Ейдриън крачеше напред-назад по доковете, изпълнен с трескаво очакване почти без да забелязва усилената дейност наоколо: на корабите, които трябваше да го прехвърлят заедно с хората му от другата страна на Ламанша, товареха храна, оръжие, доспехи, коне и какво ли още не. Непрекъснато проклинаше краля. Най-после съпругата му пристигаше, а Едуард го изпращаше във Франция. Именно той бе предложил графинята да дойде в Лондон, а сега бе твърдо решен да не й разреши да го последва, макар Филипа доста често да бе придружавала съпруга си в битките.
Имаше само няколко часа, за да се види с Даниел, след което той заминаваше за замъка Кардино, а тя — за Лондон.
Не можеше да си представи как щеше да понесе тази нова раздяла, но очевидно нямаше друг избор. Животът му бе много по-прост, когато бе ръководен от амбиции, а не от любов. Тогава изпълняваше всичко, което му наредеше кралят, без да се замисля. Сега изпитваше силно до болка желание да помоли да изпратят някой друг, а него да оставят да се наслаждава на спокойствие на плодовете на дългите години усилена работа и лоялност.
— Милорд!
Нейният глас! Завъртя се и я видя.
Тя стоеше на дока, облечена в синьо, със свободно пуснати коси. Беше отслабнала отново, само гърдите й бяха натежали. Беше още по-красива. Очите й блестяха. Бузите й бяха поруменели. Цялата сияеше.
— Миледи! — прошепна младият мъж.
Даниел извика и се втурна към него. Ейдриън я посрещна с отворени обятия, притисна я към гърдите си и я завъртя. Не можеше да опише колко е щастлив, че я вижда, че усеща чистото й ухание, че заравя лице в косите й, че я докосва…
Пусна я на земята.
— Имаме само една нощ! — промълви тя.
— Да, но аз няма да се бавя.
— Така каза и кралят.
— Добре ли си?
— Много.
— А детето?
— Зад мен е. Монтейн го държи.
Погледна я в очите. После се спусна към Монтейн, взе бебето от ръцете й и отметна завивките от личицето му. Даниел се приближи. Сърцето й се разтопи, когато видя изпълненото с благоговение изражение съпруга си.
Без да пуска сина си, Ейдриън я прегърна през раменете.
— Ела! Имам стая в старата страноприемница малко по-надолу по улицата.
Оставиха Монтейн и Дейлин и забързаха натам. Непрекъснато го спираха разни мъже, за да го питат нещо я във връзка с оръжието, я с конете, я с припасите. Той отговаряше бързо и кратко.
— Не се бавете! Отплаваме утре призори!
— Жалко, че не можем да тръгнем сега, владетелю Маклаклън — рече един моряк. — Така отливът ще бъде с нас. Но все още не сме приключили с товаренето.
Поклони се и забърза към доковете.
— Хайде, да се махаме по-скоро от погледите на тези любопитни хора, че няма да останем и секунда насаме! — промърмори Ейдриън и поведе съпругата си покрай една стара нормандска сграда.
Минаха през страничния вход към голям вътрешен двор. После влязоха в неговата стая. Ейдриън затвори вратата, облегна се на нея и се взря в Даниел.