— Доста е неугледно, страхувам се. Леглото е счупено. Коминът пуши. Но… е близо до доковете. Сетих се… да поръчам люлка за бебето.
— Добре! — прошепна графинята и се усмихна, като премести погледа си от него към детенцето, сгушено в ръцете му. — Той спи.
Ейдриън сведе очи към сина си.
— Да, наистина. — Погледна отново към нея. — Красив е. Прекрасен! Благодарен съм и съм горд.
Прекоси стаята, постави Робин в люлката и в следващия момент Даниел се озова в обятията му. Изуми се, когато го усети как трепери, докато я прегръща и целува. Трескавото му желание тутакси се предаде и на нея. Не знаеше дали да плаче, или да се смее, когато започнаха да свалят припряно дрехите си.
— Боже… скъсах… нещо! — изпъшка младият мъж.
— Няма… значение. Аз щях да скъсам повече, ако имах твоята сила!
Устните им се бяха слели. Ейдриън я вдигна и я постави на леглото. Зацелува я навсякъде, отново и отново, докато най-сетне тя извика.
Тогава спря и се надигна.
— Не искам да те нараня… Толкова скоро след раждането…
Даниел разтърси глава.
— Мина много време.
Той обхвана едната й гърда в дланта си.
— Може би стана по-добре, че не бяхме заедно.
— Не, о, милорд, не… Нямаш представа колко ми липсваше, колко се нуждаех от теб…
Привлече го към себе си, плъзна пръсти от двете страни на лицето му и след това — бавно надолу по цялата дължина на тялото. Достигна до члена му, сграбчи го в ръце и го притисна към себе си.
Ейдриън изпъшка и зарови лице в гърдите й. Опитваше да бъде по-нежен, но му се стори, че й причини болка, когато проникна в нея. Тя обаче се вкопчи в него с огнена страст. Първия път беше бърз и безразсъден. Втория — по-бавен. На третия успяха истински да се насладят. След това бебето се събуди и заплака от глад. Ейдриън го галеше по гръбчето, докато Даниел го кърмеше. И двамата съзерцаваха с благоговение чудото, което бяха създали заедно. После Ейдриън върна сина си в люлката и легна до съпругата си. Мислеше, че е задоволен. Беше достатъчно обаче Даниел само да му се усмихне, за да усети отново пъпленето на възбудата. По дяволите тези французи! Целуна я. Тя обви ръце около него.
— Ейдриън…
В този момент вратата се отвори с трясък. Маклаклън се надигна, изумен от нахлулите в стаята мъже. Знаеше, че само смъртни врагове биха връхлетели така, и се проклинаше, задето не можеше да се сети къде е захвърлил меча си.
Гневът и объркването му се увеличиха, когато разбра кои са нападателите — Симон дьо Валоа и граф Ланглоа, придружени от неколцина едри мъжаги.
— О, господа, имах удоволствието да прекарам известно време в компанията на крал Жан и не мога да си представя, че той ви е научил на подобни просташки маниери — рече Ейдриън.
— Симон — обади се Ланглоа, — явно би трябвало да бъдем по-сърдечни, докато го съсичаме.
В този миг Маклаклън зърна меча си, на по-малко от метър под захвърленото наметало. Спусна се към него и се метна обратно на леглото. Графинята се бе надигнала и притискаше завивките към гърдите си. Беше пребледняла като мъртвец и като че ли не можеше да откъсне очи от Симон.
— Може и да умра — промълви Маклаклън, — но непременно ще се срещнем в ада.
Трябваше да убие Симон още навремето. Сега французинът се усмихна, обърна се и избута напред Монтейн. После допря острието на дългия касапски нож в гърлото й така стремително, че по шията й потече тънка струйка кръв.
— Пусни я! — изпищя Даниел и се спусна към него.
— Даниел! — изрева Маклаклън и скочи.
— Ела при мен, Даниел, ела! — призова я Симон. — Ела! Откажи се от игричките и аз ще пусна Монтейн. Не се тревожи за Маклаклън. Той вече съвсем скоро ще научи, че ти успя да подкупиш пазача, за да мога да избягам!
— Какво? — извика задавено младата жена.
Въпреки гласа на разума, Ейдриън изпита неистовата нужда да види очите й. Усети обаче, че някой минава зад него. Завъртя се като светкавица и го мушна в гърдите. А когато се обърна отново, почувствал пак опасност, съпругата му изпищя.
Но прекалено късно.
Ланглоа бе успял да се намеси, умело и решително. Той удари с всичка сила Маклаклън по слепоочието с дръжката на меча. Болката беше нечовешка. Младият мъж неистово се съпротивляваше на мъглата, която го обгръщаше. Тя обаче избледняваше все повече и повече. Не беше в състояние да стори нищо…
Препъна се… И падна.
Стори му се, че вятърът донесе до ушите му оплаквателни вопли.
— Хайде, Даниел, да тръгваме! — рече Симон.
Графинята погледна към Монтейн. После към падналия на пода Ейдриън. Не беше сигурна дали е жив, или мъртъв. Отчаяно й се искаше да се доближи до него. Изпълваше я ужас и за приятелката й. Погледна отново към Симон. Трепереше и се бореше със сълзите.