— Маклаклън е мъртъв!
— Няма да го повярвам, докато не го видя с очите си!
— Той е в Ламанша. Храна за рибите, Даниел.
В очите й запариха сълзи.
— В такъв случай никога няма да повярвам, че съм вдовица.
— Може би останките му ще бъдат изхвърлени някога на английския бряг! Но това е без значение, Даниел. Животът ти с англичаните приключи.
Тя се обърна към него.
— Аз съм французойка, Симон, но те мразя. Вече те виждам такъв, какъвто си в действителност. Един от хората на граф Арманяк, които грабеха, изнасилваха и колеха в опитите си да изтръгнат властта от Едуард. Никога не бих живяла с теб. За проявеното милосърдие ти заплати единствено с жестокост.
— Влизай във ваната, Даниел, и измий мръсотията му от тялото си!
Графинята опита водата. Чудеше се дали ще има сила да го убие. След това щяха и нея да убият, разбира се, но не беше сигурна, че това вече е от значение. Симон твърдеше, че съпругът й е мъртъв. Не знаеше дали и детето й е оцеляло. Предпочиташе да умре, но не и да бъде докосната от убиеца на своя съпруг и на своя син.
Водата вече бе изстинала, но от големия чайник в огнището се вдигаше пара. Даниел заобиколи ваната, приближи се до огъня и посегна към чайника.
— Симон, ти си се побъркал! Нима не разбираш? Та ти уби мъжа, когото обичам.
— Любовта е невярна, Даниел!
Тя ахна и се завъртя на пети, тъй като Симон се бе приближил и протягаше ръце с намерението да я разсъблече.
Не беше планирала атаката си, просто я осъществи. Вдигна ръка, за да го отблъсне, и при този жест врящата вода се разля по гърдите и слабините му.
Той изкрещя от болка. Осъзнала какво е сторила, Даниел отстъпи назад ужасена. Симон започна да къса дрехите си и да вика за помощ. Нахлуха пазачи.
Графинята отстъпваше заднишком. Не й обръщаха внимание, тъй като виковете на изгорения бяха потресаващи. Изнесоха го, някой изтича да доведе лекар. После заключиха вратата. Графинята се плъзна бавно по стената, докато се озова на пода. Изведнъж се разрида, а след това, също така внезапно — спря. Отказваше да повярва, че съпругът й е мъртъв. Изправи се, приближи се до ваната, изми се в хладката вода, намери някакви дрехи и се облече. И след това зачака. И се замоли.
Никой не се появи.
На сутринта вратата се отвори с трясък и Симон нахлу разярен. Движеше се бавно и вдървено. Беше целият превързан и очевидно все още го болеше много.
Макар че се ядоса от безцеремонното му влизане, Даниел си наложи да не помръдне. Изгледа го и зачака, без да показва страха си.
— Англичаните, миледи, винаги са били по-добри в изкуството на мъчението, но ние, французите, също знаем някои неща.
— Ако сега те боли, то сам си си виновен. Казах ти да не ме докосваш.
— Менгемето за мачкане на пръсти може да причини ужасна болка. Или да те оковат в някоя килия дълбоко под земята и да те увесят от тавана, докато раменете ти се измъкнат от ставите. Очите ти могат да бъдат избодени с нажежен шиш, толкова врял, че да се пръснат в главата ти… и въпреки всичко да останеш жива. А може би си мислиш, че тук няма тъмница? Има, миледи, има! Под замъка е цял лабиринт, който води до морето и, уверявам те, по време на двувековното му съществуване много врагове са били осакатявани, измъчвани, изгаряни… и отстранявани без никой да разбере. Не мога да ти опиша какви ужаси очакват долу невнимателните. Аз ще оздравея. Може би за по-малко от седмица. Но размишлявах сериозно дали да не наредя да те шибат с камшик до прималяване. Но, Даниел, тъй като съпругът ти е мъртъв, ще бъдеш свързана с мен в свещен брак. А аз не искам обезобразена от белези съпруга. Следователно ще изчакаш справедливото си наказание. Зависи кога аз ще бъда готов. А щом това време дойде, ще си платиш, тъй като ще те подлагам на всички възможни унижения и ще те принуждавам да задоволяваш всичките ми нужди.
Графинята се обърна с гръб. Погледна към прозореца. Щеше да се хвърли от него, ако Симон оздравееше.
— Даниел! Та това е бойница и дори твоята слаба фигура не би могла да мине през нея!
„Но пък мога да не ям нищо, докато умра“ — помисли си тя, обзета от решимостта на отчаяния.
В този момент в стаята се втурнаха граф Ланглоа и някакъв висок посивял мъж, когото виждаше за първи път. Той спря, впери поглед в нея, поклони се дълбоко и заговори с горчивина:
— Графиньо! Значи вие сте тази, която кара мъжете да действат така неразумно! Голямата награда, която хвърля воин срещу воин! Е, мадам, аз, граф Жермен, господар на този замък, не ви приемам с добре дошла! — След това се обърна към Симон и го изгледа ядосано. — Та Маклаклън бил мъртъв?