Графинята видя как Ейдриън подкарва коня си към стената. След това вдигна забралото. Чу как Симон си пое рязко въздух, тъй като се убеди, че Ейдриън наистина е оцелял.
— Говори му! — прошепна яростно той. — Накарай го да се приближи още повече, кажи му, че си го предала и искаш да бъдеш с мен… Отдалечи ли се, ще умреш!
— Ейдриън! Не се приближавай…
— Кучка! — изрева Симон и тя усети как острието на ножа се приближава към хълбока й.
Сега вече искаше да живее, защото Ейдриън беше жив. И може би имаше начин…
— Ейдриън! Остави този замък! Как можа да забравиш? Мислиш ли, че аз мога да забравя?
Гледаше очите му и видя в тях, че той й вярва.
— Ейдриън Маклаклън! Не си ли спомняш? Ти си отговорен за падането на Авил! Ти!
— Сега! — извика Симон.
Блъсна Даниел назад и стрелците се прицелиха в Маклаклън.
Но Матю беше достатъчно бърз.
Симон я помъкна обратно към стаята в кулата, като псуваше вбесено.
— Казах му каквото искаше! — заяви тя.
Той я изгледа, а след това я зашлеви през лицето така, че я запрати върху леглото. После се изправи над нея.
— Моли се да си тръгне. Твоето време идва.
Вратата се затръшна. Резето падна.
Ейдриън се изправи пред принца.
— Тунели!
— Какво? — не разбра Едуард.
— Прокопахме тунели под Авил. Тя се опита да ми каже, че към крепостта водят някакви подземни проходи и за да я превземем, трябва да минем през тях. Доведете момчето от кухнята!
Момчето дойде.
Докато стрелите продължаваха да летят и в двете посоки, а стенобойната машина — да атакува подвижния мост, започнаха да чертаят план. Момчето беше чувало нещичко за лабиринта под замъка.
— Там са мъчили много нещастници. Говори се, че са изнасяли трупове — понякога на благородници — право към морето, за да се отърват от тях без никакви доказателства. Така просто са изчезвали.
— Ще намеря входа. Ще взема двайсетина човека без оръжие. Ще се вмъкнем вътре и ще свалим моста — обяви Маклаклън.
— Може би не трябва да го правиш. Прекалено прибързано е, Ейдриън! Прекалено си заслепен…
— Правил съм го и преди! В Авил. Поддържай впечатлението, че атаката ни е фронтална.
— Да, бъди спокоен в това отношение. Завземи замъка в името на баща ми, Ейдриън.
— Слушам!
— И изведи съпругата си жива и здрава!
Младият мъж кимна, обърна се и каза на сър Джордж да събере мъжете, които щяха да го придружават. Дейлин и Майкъл се озоваха почти веднага до него. Скоро към тях се присъединиха и други.
Тръгнаха по права линия от замъка към морето. Там се разделиха и започнаха да изследват скалите и пещерите. Входа откри Дейлин.
— Насам, Ейдриън, насам!
Графът се втурна нататък. След като огледа отвора, каза на хората си:
— При прилив сигурно отива под водата. Ще трябва да се движим колкото се може по-бързо.
Влязоха и тръгнаха по тъмния каменен тунел. Осветяваха пътя си с факли.
Водата започна да се покачва.
Все по-високо и по-високо.
Вече стигаше до кръста им…
До гърдите…
Нито един от мъжете обаче не даде израз на страха си. И тогава, след един остър завой, започнаха да се изкачват. В нещо като пещера видяха десетина скелета, оковани с вериги за стените. Явно бяха оставени да умрат от глад или да се удавят.
Мъжете се спогледаха безмълвно.
— Там има тунел — обади се Маклаклън и всички тръгнаха към него.
Вървяха още трийсетина минути, преди да се озоват пред няколко разклонения.
— Разпръснете се — нареди шепнешком графът и те се подчиниха.
Той самият действаше пъргаво, тръгваше ту по един, ту по друг коридор, които все се оказваха без изход. Натъкнаха се на различни уреди за мъчение… и на още трупове. Воините гледаха мрачно, но без да трепнат. После се връщаха отново в централната точка, за да докладват какво са открили.
— Мисля, че намерих верния път — каза Майкъл.
— И защо си така сигурен?
Мокър до кости и покрит с кал, той се усмихна и зъбите му се бялнаха на мръсното лице.
— Усетих мириса на храна. Ако намерим кухните…
— Добре, Майкъл, води ни!
Даниел стоеше край прозореца и наблюдаваше битката с нарастващо отчаяние. Крал Едуард беше упорит, синът му — още повече. Но крепостта беше здрава. Обсадата можеше да се проточи дни, седмици, месеци…
Вратата се отвори внезапно с трясък. На прага застана Симон, пребледнял като платно, и застина неподвижно.
Тогава чу откъм двора звънтене на оръжие. Погледна надолу и видя, че мъже се биеха срещу мъже с мечове, боздугани, чукове, с всичко, до което успееха да се доберат.