Портата към замъка се отвори. Мостът беше спуснат. Сърцето й подскочи — Ейдриън бе разбрал посланието й.
— Би трябвало да слезеш долу и да поведеш хората си в битка, Симон!
Той поклати глава.
— Ти няма да се върнеш при него.
— Може би е най-добре да избягаш. Тичай, по-бързо и по-далеч.
Симон поклати отново глава, без да сваля погледа си от нея.
— Съжалявам, Даниел. А всичко можеше да бъде съвсем различно. Ако се беше омъжила за мен…
Не довърши мисълта си. Само я съзерцаваше безмълвно. И тогава видя, че държи в ръцете си нож. Палецът му се плъзгаше по дръжката.
Тръгна към нея.
— Не! — Осъзна, че има намерение да я прониже в сърцето.
Симон се приближаваше все повече. Графинята скочи на леглото, грабна легена за миене и го запрати по главата му, но не улучи. Симон заобиколи леглото. Тя извика отново, тъй като се спъна в трупа на Жермен. Хвърли чаршафа върху Симон, после една възглавница, после — обувка. Даваше си сметка, че „снарядите“ й са на привършване и оставаше напълно беззащитна. А той беше много, много добър с ножа.
Опита да се плъзне покрай него, но Симон я хвана за ръката. Даниел се дърпаше, плюеше, дереше.
Симон я просна върху леглото. Затисна я под тежестта си. Вдигна ножа.
— Даниел… — прошепна той.
Младата жена протегна длани и изпищя.
Но точно когато ножът трябваше да се забие, внезапно някой издърпа Симон и го запрати към другия край на стаята. Той се блъсна в стената и се строполи.
Насреща й стоеше Ейдриън — кален, разчорлен, с разкъсана туника. Очите му мятаха мълнии. Протегна ръце към нея, помогна й да стане.
— Ейдриън… — промълви тя и изпищя отново, тъй като в последния момент зърна спусналия се зад гърба му Симон, насочил ножа си право към сърцето на съпруга й.
Бърз като светкавица, Маклаклън извади меча.
И Симон сам се набоде на него.
Свлече се бавно. Очите му се оцъклиха.
Графинята се хвърли към съпруга си, ридаейки от облекчение. Той я притисна в обятията си.
— Ела, любов моя, нека те отведа от това място. У дома… А, миледи, исках да кажа…
— У дома, владетелю Маклаклън — във Франция, Англия или Шотландия — там, където си ти! — Вкопчи се още по-здраво в него. — В твоите обятия, сър! Там съм у дома.
Глава 25
Принц Едуард, който също беше млад и романтичен, а освен това доволен, че крепостта е паднала така бързо, разреши веднага на Ейдриън и Даниел да си вървят. Предложи им да отидат в Авил, но тя настоя да се върнат в Лондон.
— Не мога да понеса раздялата с бебето, Ейдриън, дори то да е при кралицата, която е родена да бъде майка. Искам да продължа да го кърмя. Това е много важно за мен.
— Разбирам — отвърна той.
Гърдите й бяха болезнено подути. Ейдриън се радваше, че тя предпочита сама да кърми детето им, вместо да го остави на грижите на дойка, както правеха обикновено съпругите на аристократите. Някога Авил беше всичко за нея. За него пък най-важно беше да служи на английския крал. И двамата явно се бяха променили, но тъй като светът около тях си беше същият, без съмнение ги чакаха много каменисти пътища.
Веднага потеглиха с един от корабите на принц Едуард. Отстъпиха им дори кабината на капитана. И там, когато младият мъж опита да я привлече в прегръдките си, Даниел се отдръпна. Най-голямото й желание бе да го гледа и докосва.
— Какво има, любов моя?
— Изпълнена съм с благоговение и безкрайна благодарност. Все още не мога да повярвам, че си жив. Исках да умра. Видях, че те хвърлиха в морето…
— Но знаеш, че мога да плувам. Водата беше студена и ме върна в съзнание. Освен това имаме много добри приятели. Монтейн изскочила от стаята ни, крещейки за помощ, и хората ми бързо запалили огньове и организирали издирване. А Терез… да, същото момиче, с което ти така невъздържано реши, че се забавлявам, отишла при кралицата, в истерия, тъй като била принудена да осигури коне на Симон и граф Ланглоа.
— Ако е помогнала за спасяването на живота ти, ще й бъда вечно благодарна.
Маклаклън се усмихна.
— Тя и оръженосецът ми Люк искат да се оженят.
— И Монтейн и Дейлин чакат само първа възможност, за да се венчаят! Но все пак, как успя да…
— Принц Едуард тръгнал от Лондон в мига, в който чул историята на Терез, и се качил на една от малките лодки, с които хората ми кръстосвали брега, за да ме търсят. Той ме видя, когато вече наближавах скалите.
— Плантагенетите са наистина част от живота ни, а?
Ейдриън понечи да отговори, но в последния момент реши, че обсъждането на участието на Плантагенетите в живота им може да почака.