Выбрать главу

— Може би… — съгласи се Леноре и се усмихна с нежност.

Едуард се готвеше за бой с френската флота. Когато неприятелските кораби се раздвижиха, той реши, че е настъпил моментът за атака.

Англичаните влязоха в битката с търговски плавателни съдове, докато французите бяха екипирани с военни галери.

Макар сражението да се водеше по море, използваха се и стрели, и мечове, дори камъни.

Робърт Оксфордски се би храбро.

Същата нощ, докато войските на английския крал празнуваха победата си от първия ден, пристигна пратеник. Робърт беше станал баща на момиченце, здраво и прекрасно. Графиня Леноре го молеше да се пази и да се върне у дома, за да се грижи за нея и за детето.

Възрастният мъж бе обзет от щастие. Години наред бе живял сам. Сега най-после си имаше семейство.

Следобед на следващия ден един опитващ се да се измъкне френски кораб изпрати дъжд от стрели.

Робърт беше пронизан. Хората му подгониха неприятеля. Едва когато плениха вражеската галера, Робърт позволи на лекаря да огледа стрелата в гръдта му, но вече знаеше истината.

Раната беше смъртоносна.

— Повикайте краля!

Не усещаше болка, само вцепенение, предвещаващо смърт.

— И свещеник, човече, повикай свещеник! — провикна се помощникът му. — И, за Бога, някой да намери по-бързо краля!

Мъжете се суетяха около верния рицар с насълзени очи. Пристигна свещеникът и му даде последно причастие.

— Мили Боже, но как ще я карам без теб, стари приятелю! — възкликна Едуард.

Умиращият прошепна нещо. Кралят се приведе по-близко, за да чуе.

— Обещай ми това на смъртното ми ложе! — молеше Робърт. — Дай на Леноре свободата да заведе… да заведе бебето у дома в Авил. Пред Бога, Едуард, те моля! — Гласът му се извиси. Намери дори сила да стисне ръката на краля. — Пази бебето… Стани му кръстник… изпрати го у дома с майка му…

Отпусна се в леглото, изтощен.

— Робърт, пази си силите…

— Едуард, обещай ми!

— Добре, човече, имаш обещанието ми! — извика почти грубо кралят. — А сега, бий се със сенките на смъртта така, както се би с моите врагове. Мили Боже, добрият ми стар приятел! Бори се…

Но очите на верния рицар се затвориха. Тялото му се отпусна. Смелият воин бе изгубил последната битка. Робърт Оксфордски беше мъртъв.

— Ваше Величество, да изпратим ли тялото му в Лондон на неговата вдовица?

Кралят вдигна стреснато поглед. Този, който бе задал така тържествено и тъжно въпроса, бе Ейдриън. Момчето често се бе сражавало рамо до рамо с Робърт и се бе възхищавало на неговото търпение, мъдрост и вярност.

— Да — промълви с тъга Едуард.

— Ваше Величество, да предам ли да се уреди ескорт за лейди Леноре д’Авил? — попита отново Ейдриън.

Кралят го погледна. На единайсет години, той бе висок и слаб. Очите му светеха златисто. Явно очакваше от него да изпълни обещанието си и Едуард бе наясно, че трябва да го направи дори само за да си запази верността на забележителния юноша.

— Да! — „Ех, Робърт, остана си благороден до последния дъх.“ Беше успял да го принуди да дари свободата на съпругата му. — Не! — заяви миг по-късно той. — Първо искам да видя детето! Изпратете да доведат графинята. Ще стана кръстник на бебето, както се заклех. И тогава… тогава Леноре може да се върне в Авил — додаде уморено Едуард. — Обградена от съветници от собствения ми двор, тя сигурно ще поддържа замъка добре.

Леноре пристигна, когато дъщеричката й беше само на няколко месеца. Церемонията се състоя в една стара катедрала. Графинята, цялата в траур, държеше бебето на ръце, а кралят, студен и скован, не я изпускаше от очи. Кръстница беше французойката Жанет д’Есте, вдовица на английски рицар, която след това щеше да отпътува за Авил заедно с Леноре.

Ритуалът бе подобаващо пищен. През цялото време кралят държа малката си дъщеря на ръце. Тя имаше гарвановочерни коси, бузките й бяха закръглени и леко розови, а чертите деликатни. Имаше малка розова устичка, право носленце, фини високи скули, мека като коприна кожа.

А очите й бяха изумрудени.

Детенцето лежеше неподвижно в ръцете му и го съзерцаваше така, сякаш го предизвикваше и искаше да му каже, че ако беше малко по-голямо, щеше да се съпротивлява и да настоява да я остави.

Леноре не го погледна нито веднъж по време на церемонията. Беше ясно, че жалее искрено за Робърт. Беше бледа, слаба и все още красива.

Тази нощ трябваше да отседне в имението Дувър на лорд Хънтингтън. Едуард бе възнамерявал да не се доближава до нея, но мрачните размисли през цялата вечер го убедиха, че няма да издържи.