Същата нощ един слуга покани младата жена да отиде сама в крилото за гости. Въведоха я в спалня с голяма камина и маса, край която с изопнати, мрачни черти седеше кралят.
Сърцето й се изпълни със страх.
— Кралю на Англия! Знам, че сте обещали на съпруга ми да ми позволите да се върна у дома. Вие не бихте нарушили дадения обет.
Кралят въздъхна дълбоко и се изправи, като прокара пръсти през косите си.
— Да, миледи, ще удържа думата си.
— Тогава…
— Повиках ви, защото трябваше да ви видя. Да чуя гласа ви.
— Разбирам — промълви Леноре, тъй като в този момент той тръгна към нея и тя усети, че коленете й омекват. — Може би така стана по-добре, защото все още не съм имала възможност да ви поздравя с раждането на последния ви син.
— Ти си наистина вещица, която ме омайва нежно.
— Едуард, ще ми позволиш ли да замина?
— При едно условие!
— И то е?
Отдалечи се от нея, сплел пръсти зад гърба си.
— Ако някога с теб се случи нещо, грижите по детето да поема аз.
Леноре помълча, преди да попита:
— Защо?
— Тя е моя по право.
— Тя е твоя, но не по право.
— Може и да не ми повярваш, но по свой начин аз обичах майка й.
— Ще си тръгна ли оттук, ако не дам подобно обещание? — В очите й заблестяха сълзи.
— Ще си тръгнеш сутринта, ако вятърът го позволява.
Леноре въздъхна.
— Ще се подчиня на волята ви, милорд.
— Ще го направиш ли, Леноре? — попита я тихо той.
Беше се приближил отново. Толкова близко…
— Когато настъпи утрото, ще те освободя, кълна се! Но, за Бога, миледи, може никога вече да не се срещнем! — извика Едуард напрегнато и страстно.
Младата жена затвори за момент очи, опитвайки с усилие да си поеме въздух. А като ги отвори, срещна отново молещия поглед.
— Така да бъде тогава! — отвърна буйно тя.
И отново усети докосването му, дланите му върху ръцете си, устните му съвсем близко до своите.
— Ах, миледи, да можеше да не ме мразите толкова!
— Боже мили! Да можех да не ви мразя повече!
При тези думи се озова във въздуха, затворница на обятията му.
На сутринта задуха подходящ вятър.
И тя беше свободна. С детето на ръце, Леноре застана на една скала и се загледа към английските земи.
„Никога няма да се върна“ — помисли си тя и потръпна. Студът прониза тялото й. „И няма да го видя повече!“
Ръцете й затрепериха. Внезапно усети с абсолютна сигурност, че бебето, което държеше в обятията си, един ден ще се върне, защото, така както кралят бе удържал думата си, тя също щеше да изпълни даденото обещание.
— Миледи, мога ли да ви помогна?
Обърна се. Беше Ейдриън, шотландчето със златистите очи, което бе жалило така дълбоко за Робърт. Стоеше до нея, високо, силно и сериозно, несмущавано от студения вятър.
— Корабът ви е готов да отплава, миледи — рече тихо то.
— Добре, Ейдриън. Ще вземеш ли бебето? — попита тя, тъй като пътят надолу беше стръмен, а юношата бе много по-стабилен от нея.
Подаде му дъщеря си. Той я пое несръчно. Детенцето се разплака. Леноре се усмихна несъзнателно на старанието на Ейдриън.
— Ще се справиш ли?
— Разбира се! — отговори възмутен той.
Долу й подаде обратно бебето.
— Доста е темпераментна!
— Страхувам се, че е така.
— Не прилича на баща си.
Леноре сведе очи. Опасяваше се, че дъщеря й с всеки следващ ден заприличва все повече и повече на истинския си баща.
— Времето ще покаже.
— Вие го обичахте много… — промълви Ейдриън и тя видя колко му е мъчно за Робърт, — … бащата на бебето…
Младата жена се усмихна.
— Наистина много.
И не лъжеше. Беше обичала Робърт с цялото си сърце. А, макар този факт да не й беше никак приятен, обичаше и краля. Това бе и една от причините да иска така отчаяно да си замине.
— Ейдриън!
Целуна го припряно по бузата. Знаеше, че падането на Авил се дължи до голяма степен на неговата стратегия, но беше сигурна също така, че Едуард никога нямаше да се откаже, затова не винеше Ейдриън; а една обсада със сигурност щеше да вземе повече жертви.
Юношата се изчерви леко.
— Господ да ви праща попътен вятър, миледи.
— И на вас, владетелю Маклаклън! До нови срещи!
И отново почувства странен трепет. Те нямаше да се видят повече. Но Леноре имаше невероятно усещане за красивия млад Маклаклън. Струваше й се, че животът им се е преплел в деня, в който бе паднал Авил.
Но… времето щеше да покаже.
Глава 2
Даниел обожаваше майка си. Тя имаше своя малък двор в Авил и с усмивка, с кимване или с високомерни думи държеше всичко под контрол.