Дори като дете Даниел разбираше, че домът на майка й приютява както англичани, така и французи, а Леноре се разстройваше всеки път, когато се разчуеше дори за незначителни спречквания между двете страни. Слава Богу, Авил не беше въвличан в тях.
Сред многото посетители бяха и мъжете, както англичани, така и французи, които искаха ръката на майка й. Един от тях, Роджър, граф Лаклупин, беше особено очарователен и момиченцето го обичаше много. Той й носеше подаръци при всяко свое идване. Беше сигурна и че Леноре не е безразлична към него. Една нощ, при поредната визита на Роджър, тя отиде в спалнята на майка си, пропълзя в леглото й и попита:
— Майко, защо не се омъжиш за Роджър?
Младата жена се усмихна.
— Още не ми е поискал ръката.
— А ако го направи, ще се омъжиш ли за него?
Леноре мълча дълго, преди да отговори:
— Не знам…
— Защо?
— Не мисля, че желая да се омъжвам отново. Поради много причини. Ще ти е трудно да ги разбереш.
Доктор Кутен, който бе учил в прекрасния Болонски университет, имаше голяма къща в Авил и й беше учител. Той твърдеше, че имала невероятен ум. Следователно щеше да разбере.
— Трябва да се подчиняваш на краля на Франция, нали?
— Любов моя, този, на когото най-напред би трябвало да се подчиня, е кралят на Англия. Той завзе замъка и аз се върнах единствено благодарение на неговото разрешение. По право за тези земи дължим верността си на Филип, моя братовчед, но Едуард Английски твърди също, че е крал и на Франция. Той всъщност държи бъдещето на всички ни в свои ръце. Освен това ти е кръстник. Баща ти му служи вярно и дълго. Той може да нареди каквото реши.
— Кралят на Англия може да те накара да направиш нещо, което не искаш?
Светът на Даниел се ограничаваше с имението на Леноре, където нейната дума бе закон.
Младата жена се засмя, но смехът й прозвуча странно. Разроши косите на дъщеря си.
— Сладка моя, повярвай ми, кралете имат властта да карат хората да правят каквото те поискат.
— Но ти не трябва да позволяваш на краля да те кара да правиш нещо, което не желаеш!
— Ах… Никога не се предавай! — заяви Леноре все така странно. — Не моли за пощада!
— Никога не се предавай! — съгласи се момичето. — Не моли за пощада!
— Ех, Дани, обична моя! Уви, понякога дори да не се предадем, пак можем да загубим, а понякога пощадата идва, без да е молено за нея. Мъжете правят каквото са решили и често умът е единственото, което имаме срещу тях, но не винаги е достатъчен.
— Моля?
— Нещо се разбъбрих! — разсмя се младата жена.
— Баща ми карал ли те е да вършиш неща, които не си искала?
Леноре се поколеба, след това хвана брадичката и в дланите си.
— Робърт Оксфордски беше един от най-фините рицари, живели някога на Земята.
— Обичали сте баща ми много, така ли, миледи?
Младата жена се поколеба няколко секунди. Когато заговори, гласът й прозвуча дрезгаво, подобно на задушен шепот:
— Да, аз се влюбих в… баща ти. Край на въпросите! Лягай си, скъпа!
Пусна дъщеря си на пода и я целуна по челото.
— Върви! Стана късно. Повикай Монтейн, тя ще те сложи в леглото.
Монтейн бе най-малката дъщеря на един рицар, убит в битка с англичаните. Леноре бе казала на Даниел, че армията на Едуард е опустошила всеки френски град, до който се е добрала. Тя мразеше англичаните, а детето нямаше как да не се съгласи, че те наистина бяха извършили невероятни жестокости спрямо французите.
Сега както изглеждаше английският крал — който мислеше, че Авил му дължи вярност — пречеше на майка й да се омъжи за Роджър. Значи кралят беше чудовище. Момиченцето осъзна, че го ненавижда. Е, мразеше и историята на своите родители. Едуард III се бил разгневил на майка й, задето не му предала крепостта, и я похитил и отвел в Англия, но всичко завършило добре, тъй като нейният ескорт, Робърт Оксфордски, се бил влюбил лудо в нея и тя — в него. Той бил добър англичанин, така че Даниел трябваше да допусне, макар и неохотно, съществуването и на още двама-трима като него. По трагично стечение на обстоятелствата баща й бил убит непосредствено след нейното раждане. Беше убедена, че майка й все още жали за него, защото непрекъснато поръчваха меси за успокоение на душата му. Момиченцето бе гордо с убеждението си, че той е бил най-храбрият и умел рицар, макар и англичанин. Беше й оставил обширни владения в Англия, където тя беше графиня, така както майка й бе графиня на Авил. Робърт Оксфордски е бил велик човек. Беше й приятно при мисълта, че очевидно всички в имението споделяха това мнение — както французите, така и англичаните.
Когато беше на път да избухне, а това се случваше, даже според нея самата, доста често, опитваше да мисли за Робърт Оксфордски, който винаги е давал пример със своето спокойствие. Подражавайки му — бе чула, че той обичал да учи — Даниел работеше здраво със своите учители. Дните й бяха изпълнени с уроци. Пееше, яздеше, свиреше на лютня. Учеше се и да чете. Леноре вярваше, че мъжете благоденстват много повече от жените, тъй като имат възможност да тренират ума си. „Никога няма да съжаляваш, че знаеш да четеш!“ — увери веднъж тя дъщеря си. И така, момичето започна да учи още по-настойчиво, за да достави удоволствие на майка си. Искаше да усвои латински, испански, френски, фламандски и английски, но никой не смяташе, че едно дете трябва да се обучава наведнъж на всички езици. Доктор Кутен я запознаваше с философията и медицината на древния свят. Майка й пък притежаваше огромен опит с билките и различните лекове.