Обърна се, за да излезе. Хората от свитата скочиха, готови да го последват. За малко не се блъсна в момичето, застанало пред вратата. Докосна нежно бузката му.
— Благодаря ви за коня!
— Грижи се много за нея! — Направи пауза, докато я оглеждаше. — Боже мой, ама ти си истинска малка красавица!
И отмина. После потегли сред голяма глъчка.
Даниел не искаше майка й да види, че все още не си е легнала, затова побърза да се пъхне под завивките и зачака. Леноре винаги идваше, за да се увери, че всичко е наред. Но тази вечер не се появи. Извън замъка върлуваше някаква треска — от нея вече бяха умрели един ковач, едно момченце и една старица. През тази нощ болестта се прокрадна и в замъка. Детето задряма, но по някое време се събуди от забързани стъпки и викове.
Измъкна се от леглото. Монтейн не беше в съседната стая. Даниел излезе в коридора и видя, че слугите се щурат напред-назад из покоите на майка й. Хукна натам и спря на вратата. Беше стояла на същото място само преди няколко часа, докато Леноре разговаряше с френския крал пред камината. Сега младата жена лежеше в масивното си легло, с разпилени по възглавницата черни коси и пепеляво лице.
Момичето изпищя и се втурна към нея.
— Детето! — извика някой.
Но тя изблъска всички ръце, които опитаха да й препречат пътя, приближи се до леглото и се покатери на него.
— Даниел, дръпни се оттам! — изкомандва някой. Даде си сметка, че е отец Джайлс, приятел и изповедник на майка й.
Доктор Кутен също беше там и стоеше замислен на няколко крачки от леглото.
— Майко!
Красивите очи на Леноре се отвориха. Опита да достигне ръката й, но не успя. Даниел я хвана.
— Майко!
— Обич моя! — успя да прошепне с мъка Леноре.
Очите й започнаха да се затварят отново.
— Леноре, пази си силите! — промълви умолително Жанет.
Даниел впери поглед в доктор Кутен.
— Нищо повече не може да се направи — рече той.
Детето погледна свещеника.
— Леноре умира! — промълви той. — Оставете детето да поговори с нея. Това е всичко, което им е останало.
Умира? Нейната майка? Не! Не! Не можеше да е истина!
— Майко! — Легна и я прегърна с всички сили, сякаш със слабото си телце можеше да я задържи сред живите.
Леноре зашепна.
— Да, майко, да! — промълви Даниел и се приближи още повече до устните й. — Моли ме за всичко, за каквото и да е…
— Кралят… Трябва да почиташ краля… Отнасяй се добре с него… Ти не знаеш… Той ще се погрижи за теб. Даниел, чуваш ли ме?
— Да, майко! Да, но…
— Почитай го. Пази го.
— Майко, кълна се, че ще го направя. Но не говори повече! Почивай си. Ти няма да умреш…
Не довърши мисълта си. Леноре мълчеше. Тялото, което бе горяло само допреди миг, сега като че ли бе изгаснало.
— Трябва да излезеш оттук, Даниел — обади се отец Джайлс. — Монтейн, отведи младата си господарка. Тя не бива да стои повече на това пълно със зараза място!
Монтейн се приближи към хълцащото момиче.
— Не, не мога да я оставя! — извика Даниел.
— Дете, тя вече ни напусна! — рече мило свещеникът.
Очите й се напълниха със сълзи. Опита да се вкопчи в тялото на майка си, но Монтейн и Жанет я издърпаха. В това време отец Джайлс започна да дава нареждания на прислугата.
Даниел си мислеше, че няма да надживее болката и мъката. Плака до пълно изтощение, после се унесе.
На сутринта вече не бе в състояние да жалее, тъй като треската повали и нея.
Чумата върлуваше и хората в Авил капеха като мухи — бедни и богати, селяни и благородници. Половината от обитателите на замъка се разболяха.
И половина от тези, които се разболяха, умряха.
Даниел изплуваше от мрака и потъваше отново в него дни наред, понякога със съзнанието, че е изгубила майка си, друг път — че тя самата е близо до смъртта, което изобщо не я вълнуваше. На шестия ден гнойните мехури по тялото й се спукаха. Температурата започна да спада. Очевидно щеше да живее.
Когато една сутрин най-после дойде в съзнание, научи, че въпреки вилнеещата наоколо чума, красивата и обичана Леноре д’Авил е била погребана с нужните грижи и церемонии.
Отец Джайлс бе изчакал края на службата с последни сили. И той бе умрял от треската.
Загубата на майка й бе истинска трагедия. Дни наред Даниел, все още твърде слаба, лежа в леглото с единственото желание да отиде на небето при двамата си родители.
Жанет й обясни, че е грях да искаш да умреш. Говореше й, че тя е графиня и трябва да се научи да приема твърдо Божията воля, че винаги е била толкова мъдра и зряла и сега се налага отново да бъде именно такава.
Даниел обаче не искаше да бъде нито мъдра, нито зряла, и не разбираше защо да приема всичко от Господ, но беше прекалено безутешна, за да спори с Жанет.