Минаха няколко седмици. Детето започна да възвръща силите си. Мъртвите бяха погребани. Чумата бе свършила зловещата си работа и бе отминала нататък.
Даниел започна да си дава сметка, че обитателите на замъка заговарят отново за битки — изглежда англичаните за кой ли път бяха готови да водят война. Тя обаче все още не се бе възстановила достатъчно, за да се вълнува от тези неща.
Но една сутрин се събуди и видя до леглото си Монтейн с обляно от сълзи лице да нарежда вещите й в сандъци. Надигна се и поиска да разбере какво става.
— Графиньо, отиваме при краля!
— Краля?
Прехапа устна, защото си спомни даденото на Леноре обещание да го почита.
— Както изглежда във връзка с това съществуват всевъзможни правни документи — въздъхна Монтейн. — Майка ви явно се е договорила той да се грижи за вас в случай на… нейната смърт!
— Защо трябва да ходим при него? Филип може да се грижи за мен и тук…
— Не е Филип този, който ще се грижи за вас! Майка ви е определила за ваш настойник кръстника ви, краля на Англия. Дани, баща ви е английски лорд, знаете го много добре. Чували сте безброй пъти историите за него и сама сте ги преразказвали. И кралят се е възхищавал от сърце на Робърт Оксфордски. Но, Боже мой, как се стече така животът ми! Двете с лейди Жанет оставаме ваши придворни. Кралят на Англия ни кани в своя двор, като в същото време подготвя атака срещу французите!
Най-сетне Даниел се пробуди напълно от апатията и мъката. Плъзна се от леглото, спусна се към Монтейн и я прегърна.
— Няма да се подчиним на тази оскърбителна покана! Няма да отидем при него! Няма…
— О, Даниел! — промълви вярната компаньонка и се отпусна на един стол, притискайки я към гърдите си. — Как така няма да се подчиним! Предстои ужасна война и ако опитаме да избягаме, ще стане още по-лошо. Едуард разполага с големи сили в Гаскония. Ще има жестоки битки. И смърт. Простете, но той ви е настойник и има право върху живота ви. Кралят държи бъдещето ви в свои ръце. Не трябва да го гневите! Допуснах грешка, като ви внуших собствените си чувства.
Монтейн не бъркаше — Едуард беше истинско чудовище, което си въобразяваше, че има правото да претендира за френския престол. Всички, даже малките деца, го знаеха.
— Трябва да го почиташ!
— Никога!
— Шшшт! — Девойката притисна пръст до устните й. — Тук, в замъка, има негови хора. Ще навлечеш големи неприятности и на двете ни!
— Но кралят на Франция съвсем неотдавна беше тук!
— Само за да посети своята братовчедка.
— Той никога няма да ме види капитулирала! — увери я Даниел. — И съм убедена, че можем да избягаме…
— И какво ще правим после? — попита ужасена Монтейн. — Ще умрем от глад по пътищата. Вие не разбирате! Едуард за пореден път е събрал внушителни сили срещу Филип. Отново е на френския бряг и плячкосва.
— Ако се бие с Филип, ние би трябвало да отидем при него!
— Повярвайте ми, миледи, Филип не може да ви помогне сега. Той няма войска тук, а и ще бъде зает с подготовката на предстоящия си сблъсък с Едуард.
Малката графиня мълчеше упорито и наблюдаваше как Монтейн събира дрехите й с усещането, че не е в състояние да помръдне. Плачеше й се, но толкова беше плакала заради майка си, че не й бяха останали сълзи.
„Никога няма да почитам англичанина!“ — закле се в себе си тя.
И си спомни за дадения обет на смъртното ложе на Леноре да почита друг крал.
Някой ден щеше да го направи. Сега можеше и да я принудят да отиде при Едуард, но никога нямаше да забрави обещанието, което бе дала на майка си. Свещен обет. Щеше да остане вярна на династията Валоа, въпреки че сега я отвличаше чудовището с мания за величие.
Едуард не бе виждал дъщеря си от деня, в който графинята бе отплавала. Оттогава не бе виждал и самата Леноре д’Авил.
Въпреки това смъртта й го бе покрусила, макар че не бе готов да го признае дори пред самия себе си. Беше съвсем естествено да поръча множество меси за успокоението на душата й — в крайна сметка тя бе вдовицата на Робърт Оксфордски, най-скъпия му приятел и васал. Нямаше обаче на кого да признае, че с Леноре бе загинала и част от самия него. Макар с годините Филипа да бе продължавала да се доказва като най-добрата кралица, той не бе успял да забрави жената, която го бе омагьосвала и предизвиквала до самия си край.
Мислите му обаче по необходимост бяха заети най-вече с войските, които бе докарал на тези брегове, и с планове и стратегии за битки.
Затова почти бе забравил, че е изпратил да доведат Даниел, когато дочу стъпки в залата на имението, което бе завзел, а след това и покашлянето на иконома.