Тутакси вдигна поглед и думите замръзнаха на устните му.
Потрепери целия. Някога си бе мислил, че това дете ще принуди Леноре д’Авил да се сеща всеки ден за краля на Англия, да се разкайва за своето предизвикателство и да си спомня за нощите, които бяха прекарали заедно. Гордостта му бе искала да стане така.
Уви! Сега самият той щеше да се разкайва за невъздържаността си.
Той щеше да бъде този, който никога нямаше да забрави.
Изумруденозелените очи блестяха на деликатното, безупречно оформено лице на красавицата, която гледаше своя кръстник. Пуснатите свободно на гърба коси бяха лъскави и черни, по-черни от гарваново крило. Усмивката, с която дари лейди Жанет, приближила се до нея, за да я подсети да пристъпи и да се поклони на краля, приличаше на слънчев лъч, толкова сладка и изкусителна.
— Ела при мен, дете!
Даниел вирна високо брадичка, а зелените й очи го огледаха предизвикателно.
— Хайде, дете — повтори той, започвайки да губи търпение. За момент беше забравил войната, но не и че е крал. — Приближи се!
— Вече съм тук, милорд! — отговори спокойно тя.
— Ела по-близо.
Даниел д’Авил направи малка стъпчица към него. „Истинско копие на майка си“ — помисли си Едуард.
Изправи се и се обърна към двете дами, които я придружаваха.
— На вас бе поверена тази млада наследница и вие сте се справили плачевно, лейди Жанет. За Бога, това е нетърпимо! Ще трябва да ви сменя…
— Не! — извика внезапно момичето, втурна се към него и се свлече на колене. — Ваше Величество, смирено ви приветствам! — додаде тя точно както я бяха научили.
В изумрудения й поглед обаче нямаше и сянка на смирение. После се изправи.
— Не винете моите дами. Те се постараха много. Но никой, кралю на Англия, не е в състояние да командва човешкото сърце и душа.
Едуард я изгледа невярващо. Значи на момиченцето не му липсваше воля. То обаче притежаваше и съчувствие.
Но нито едно от неговите деца — признати или не — нямаше да си позволи да го предизвиква дълго.
— Ти — заяви предупредително той, като насочи показалеца си към гърдите й, — си моя повереница, млада миледи. И ще се научиш да правиш това, което ти заповядвам аз като твой настойник и крал. Предполагам, че ме разбираш добре.
— Дори много добре.
Изгледа го обвинително и Едуард си помисли: „Боже мой, тя е като Леноре, все едно че е слязла от небето, за да си отмъсти.“
— Ще те накарам да ме почиташ, момиче!
Даниел не отговори, но Монтейн пристъпи напред.
— Трябва да помолиш краля за милост… заради всички ни!
Даниел се усмихна, без да отделя очи от Едуард.
— Ако той е толкова велик крал, няма как да не е и милостив. Аз не моля за милост, миледи.
Едуард се разгневи.
— Вече обитавате моя двор, млада миледи. И ако ми създавате прекалено много затруднения, ще бъдете бита.
Тя го съзерцаваше със зле прикрит гняв, когато в залата внезапно влезе Филипа. Съпругата отново по собствена воля бе последвала краля в поредната битка. Погледна го и вдигна вежди, щом видя, че е ядосан. После се усмихна на момичето.
— А, ето я значи дъщерята на Робърт? Най-сетне!
И с майчинска нежност направи това, което Едуард не се бе осмелил да стори — прегърна я.
— О, колко си красива! Майка ти трябва да е била голяма хубавица. Не се тревожи — ще бъдеш в безопасност с нас, докато пораснеш и се омъжиш.
Когато двете излязоха, кралят си помисли, че в крайна сметка Леноре е имала последната дума, защото тяхното дете бе предопределено да не му дава мира до края на дните му.
— Навън! — изкомандва той дамите на Даниел и двете побързаха да се подчинят.
После крачи напред-назад няколко минути. Усещаше как гневът обгръща раменете му като пелерина. Не обичаше да губи… особено от собствените си деца.
— Ти! Малка вещице! — прошепна той към празното пространство. — Ти ще се научиш да ми се подчиняваш!
Почувства нова тръпка по гръбнака. А ако след време това момиченце с изумрудени очи, негово собствено творение, го застави него, краля, да моли за милост? Не! Нямаше да го допусне. След време сигурно щеше да има друг мъж, който да се справи с нея. Всъщност…
Осъзна, че сега разполага с важна пионка в политическата игра.
Щеше да има нужда от рицар с несравнима смелост и несломима воля. Мъж, на когото можеше да повери обширни земи както в Англия, така и във Франция.
Започна да мисли като крал. Даниел беше невероятно богата с имението Гаристън и с прекрасния замък в Авил, които се намираха на стратегически във военно отношение места. Полята само на Гаристън можеха да изхранят цяла армия; от именията на малката графиня можеха да се мобилизират хиляди мъже.