Битката беше ожесточена и младежът се молеше силите да не му изневерят. Противниците се изправяха един след друг срещу него, а той вдигаше оръжието и разсичаше здраво въздуха, търсейки слабите им места. Тъкмо насочваше меча срещу един французин със забрало във формата на мечешка глава, когато се чу вик, че принц Едуард е повален. Маклаклън се спусна натам.
Рицарите от вражеския лагер, разбрали, че принцът е в опасност, също се втурнаха с намерението да се възползват от ситуацията. Знаменосците на Едуард му помогнаха да се изправи на крака, а Ейдриън побърза да покрие празното място край него, справяйки се с френските рицари, които се трупаха като мухи на мед.
Познаваше собствената си сила. Беше по-висок може би с един-два сантиметра от принца и макар постоянните тренировки да бяха развили мускулите му и да бяха направили раменете му масивни, беше научен да се движи пъргаво и леко. Вдигаше меча отново и отново, но от погледа му не убягваше, че прииждат все нови и нови. Падна на едно коляно, повален от удара, който му нанесе някакъв конник, но пъргаво се изправи и се извъртя с такава скорост, че противникът му не успя да се отдръпне. Ударът попадна на незащитено място. Французинът рухна, конят му изцвили и се понесе през покритото с кървава кал бойно поле.
Погълнат от разгорещената битка, Маклаклън си даде твърде късно сметка, че се е отдалечил от своите. Очевидно бе осъществил прекалено успешно намерението си да отблъсне схватката от принца. Неприятелите обаче прииждаха. Силите му се изчерпваха и ставаше ясно, че трябва да използва ума си, да наблюдава всеки един от противниците си и да го преценява. Не можеше да си позволи напразни удари, защото съвсем скоро щеше да се изтощи напълно. Свали нападащия го конник с кама, приведе се, за да избегне удара на друг и видя как ездачът се сгромоляса на земята. Справи се с още двама — единия забеляза с периферното си зрение и завъртя ръката с меча, за да го събори, след което улучи другия право в слабините.
И двамата се строполиха.
Но на мястото на повалените незабавно изникваха нови. И когато този път вдигна поглед, видя пред себе си десетина тежковъоръжени французи, готови за атака.
— Предай се, човече!
— Хвърли меча!
— Направи го с чест сега и ще те отведем цял оттук!
— Продължиш ли да се биеш, ще те разсечем от гърлото до чатала!
— Предай се, в името на Бога или Сатаната!
В името на Бога или Сатаната, никога нямаше да направи такова нещо.
Помнеше думите на баща си: „Никога не се предавай!“
Само смъртта би била капитулация.
Усмихна се под забралото на шлема. Поклати бавно глава. Това може би беше лудост, но бе убеден, че независимо дали щеше да се бие, или да се предаде, те щяха да го разсекат — от гърлото до чатала. Беше свалил прекалено много от техните хора, за да се надява на милост.
— Господа, аз не се предавам! — отвърна той и с див шотландски боен вик се втурна напред. Изненада ги, тъй като вместо да заеме отбранителна позиция, бе предпочел да нападне.
Смъртта наистина щеше да го накара в крайна сметка да се предаде, след като трябваше да се бие с толкова воини наведнъж, но ненадейно се появи помощ. Двайсетина английски рицари, предвождани от краля, се включиха в схватката. Десетината французи побягнаха.
Така битката приключи. Армията на Филип беше атакувала поне петнайсет пъти и неизменно беше отблъсквана с огромни загуби.
Крал Едуард слезе от белия кон, с който бе повел хората си тази сутрин, и се отправи с бърза крачка към Ейдриън. Рязко свали забралото си и златистите му коси блеснаха на слънцето. Спря и огледа труповете.
— Шотландецо, свършил си добра работа. Изключително добра!
Младежът се сепна, когато Едуард внезапно измъкна меча си.
— Коленичи! — изкомандва той.
— Ваше Величество…
Но в този момент принц Едуард се озова до баща си и се провикна с дълбокия си глас:
— Ейдриън, добри ми приятелю, баща ми възнамерява да те посвети в рицарско звание тук и сега!
Все още смаян, младият мъж се отпусна на колене. Осъзнаваше смътно думите на краля и докосването на меча върху раменете си.
После се изправи, поразен повече от този неочакван обрат на събитията, отколкото от което и да било преживяване по време на битката.
Думите на баща му се бяха оказали верни. Беше получил рицарско звание на бойното поле. Обзе го старата мъка, потискана дълго време. Искаше му се Карлин, владетелят Маклаклън, да бе доживял този ден.
„Татко, не ме оставяй да ти изменя никога!“
Последваха приветствени викове. Понесоха го на ръце. Кралят обяви, че битката е приключила за деня, но французите не са се отказали. Кръвопролитията щяха да продължат и на следващия ден.