На сутринта неприятелят атакува отново, но следобед Филип бе окончателно разгромен. Повече от четири хиляди френски рицари и благородници лежаха мъртви на бойното поле в Креси.
Рицари и благородници…
Никой не си правеше труда да брои труповете на по-обикновените воини, селяните и свободните граждани с техните пики и тояги.
Последваха грандиозни тържества. На следващия ден бе отслужена заупокойна меса, след което Едуард, твърдо решил да превземе Кале, се приготви за поход.
Но преди армията да потегли, той призова Ейдриън.
Беше го призовавал неведнъж през годините.
Когато Дейвид II се бе върнал на престола на Шотландия, кралят, който подкрепяше Бейлиол, бе съобщил безстрастно вестта на Маклаклън.
— Ти се оказа безценна придобивка, млади владетелю. Висок си като представител на Плантагенетите, придоби достойни за уважение умения и знания. Спечели толкова победи.
— Ваше Величество, както добре знаете, нямах друг избор, освен да ги спечеля. И ризницата, и въоръжението ми струват скъпо.
— Така е. А именията ти не носят достатъчно. Разбирам. Турнирите са подходящи за младите мъже. Трябва да продължаваш да ги печелиш. Това, което искам да кажа, е, че нямам право да ти преча да служиш на Дейвид. Но бих предпочел да останеш и да служиш на мен. Усилията ти ще бъдат възнаградени скоро.
Ейдриън, който се бе сприятелил с Едуард, се престори, че размишлява задълбочено.
— Ще остана, ако ми бъдат обещани две неща.
— Искаш обещания от един крал?
— Да, Ваше Величество.
— И какви са те?
— Първо — никога да не искате от мен да се бия срещу шотландците.
— Добре, момче, няма да искам това от теб.
— И второ — да не взимате десятък от моите имения, когато се биете в пограничните райони!
Развеселен, Едуард бе обещал да изпълни и двете му желания. Сега, когато щеше да се изправи отново срещу него, Ейдриън се запита какво ли бе намерението на краля този път. Беше го посветил в рицарство на бойното поле. Беше му дал скъпи коне.
Какво смяташе още да прави?
Едуард тъкмо се съвещаваше с графа на Оксфорд, но тутакси го освободи. На излизане, графът кимна на Маклаклън. И двамата се бяха били рамо до рамо с Уелския принц. Затова младият мъж се бе изненадал, че според английските благородници той сам бил спасил живота на принца.
— А, Ейдриън! Бях истински впечатлен! Истински впечатлен! Хитрият ти стар баща ми обеща, че предава в ръцете ми добро тесто. През онзи ден двамата направихме много хубаво, че се съюзихме. Днес той щеше да бъде горд, така както съм горд и аз. Исках да ти кажа пак колко съм доволен от това, което направи в боя… и колко се радвам, че не отиде да служиш на Дейвид II, а предпочете да останеш с мен.
Ейдриън се изкашля.
— Благодаря, Ваше Величество. Но принцът също надмина себе си.
Едуард махна с ръка.
— Много се гордея и със сина си. Но в момента обсъждаме теб.
— Вие пратихте да ме повикат, Ваше Величество.
— А, да! Станах свидетел на неповторим миг. Докато навсякъде около теб се валяха трупове, а десетимата се готвеха да те нападнат отново, но първо поискаха да се предадеш, ти какво им отговори?
Маклаклън, озадачен от доброто настроение на краля, се намръщи.
— Какво отговорих ли, Ваше Величество?
— Да, момко, повтори пред мен това, което извика на врага! Беше великолепно!
Младият мъж не се сещаше точно какво бе извикал насред схватката. Затова сви рамене. Внезапно обаче си спомни. Беше извикал думите, на които го бе научил баща му.
— Отказвам да се предам… Може би постъпих глупаво, но нямах намерение да моля за милост онези нещастници, след като се бях бил толкова дълго и здраво срещу тях.
Кралят се отпусна на стола си, усмихнат до уши, а сините му очи блестяха така, сякаш току-що му бяха казали най-забавното нещо на света.
— Нека да го чуя още веднъж. Заповядвам!
— Ваше величество…
— Кажи го отново, Ейдриън! Тези думи днес звучат като прекрасна музика за ушите ми. Повтори ги! Настоявам!
— Отказах да се предам или да моля за пощада…
— Ха! Никога да не молиш за пощада!
— Милорд, трябва да призная, бях погълнат напълно от битката и…
— Няма значение, няма значение! — Кралят махна снизходително с ръка, след което се обърна отново към полевата маса с разгънатите върху нея пергаменти. Но вдигна пак поглед към младия мъж и се усмихна с безкрайно задоволство. — А сега можеш да вървиш.
Все така озадачен, Маклаклън се обърна, за да излезе.
— Ейдриън!
— Да, Ваше Величество?
— Бъди внимателен, добри ми човече, много внимателен! Бъдещето ти е осигурено от този ден нататък и всички награди, които си в състояние да си представиш, ще бъдат твои. Трябва само да си ги вземеш.