Едуард се усмихна за пореден път, странна усмивка, сякаш криеше нещо, което му беше особено по сърце. После махна отново с ръка във въздуха. Младият мъж явно можеше да излезе.
Ейдриън обаче усети студена тревожна тръпка.
Какво ли беше намислил Едуард?
Не му остана много време за догадки, тъй като почти веднага се натъкна на принца, който го удари силно по гърба и тръгна с него.
— И каква е голямата награда за вярност? Днес дори старите рицари, които все още предпочитат да те нарича „шотландеца“, говориха за теб, приятелю, и превъзнасяха добродетелите ти до небесата. Какво ти даде баща ми? Ако аз бях крал, щях да създам графство специално за теб! Ти ми спаси живота.
Маклаклън го погледна и вдигна вежди.
— Включих се просто там, където имаха нужда от мен и бях посветен в рицарство на бойното поле. Само по себе си това…
— О, хайде де!
Ейдриън сви рамене.
— Баща ти се държа малко странно. Не ми даде нищо. Стори ми се… Не знам. Беше наистина странен. Развълнуван и развеселен. А в края на разговора ни ме увери, че бъдещето ми е осигурено.
— Явно е замислил нещо особено хубаво за теб. Но засега — ние сме млади, ние сме страхотни воини… победители! А плячката, приятелю, е за победителите!
— Тоест?
— Тоест, разполагаме със сандък бутилки с едно от най-хубавите френски вина… и с няколко френски красавици, които с най-голямо желание биха ни позабавлявали.
— Френски красавици?
— Ех, приятелю! Млади французойки. Женствени! Изключителна класа!
— Аха… Курви! — отвърна кисело младият мъж.
— Най-добрите, най-умните, най-хубавите. И лейди Джоана никога няма да научи — пошегува се Едуард.
Маклаклън спря и погледна приятеля си, изненадан, че той знае за дружбата му с Джоана, дъщерята на граф Уорик. Ейдриън обаче очевидно не си даваше сметка, че това, което ги свързва, не е дълбока и пламенна страст, а чудесно приятелство. Ако се замислеше, трябваше да признае, че обича Джоана, но само защото се разбираха прекрасно, можеха да се посмеят от сърце заедно и да се скрият, за да почетат — дейност, която не се почиташе особено в царството на Плантагенетите, където процъфтяваха физическата активност и силата. Джоана му съчувстваше за преживените страдания; той й помагаше да понесе по-леко желязната ръка на баща си. Говореха понякога и за брак, тъй като от приятелството им можеше да се получи много добро семейство. Девойката имаше две сестри, така че не беше изключено Ейдриън, един от кралските фаворити, да се стори на баща й подходящ за зет. Но все още не бяха поискали разрешение да се оженят и засега бъдещето им оставаше неясно.
— Все още дори не сме сгодени — отвърна Маклаклън. — Джоана е дама, а, както предполагам, твоите прекрасни французойки не са. Води ме, принце, към развлечението, което е нужно на воините!
Едуард се засмя.
— Наградата на баща ми е за после. А сега виж какво ще ти дам аз, затова че ме спаси.
По-късно принцът и неговите приятели напуснаха лагера и отидоха в някаква къща, която се намираше навътре в гората. Там ги очакваха музика, танци, печен глиган и прекрасно вино. Една от жените имаше нежен глас и свиреше добре на лютня. Лицето й беше ангелско, гласът — кадифен, думите — неприлични, а очите — дяволити като на самия Сатана. Щом изпя и последната си песен, Ейдриън се усамоти с нея в гората. През тази нощ той се почувства истински млад победител.
Когато пожела „лека нощ“ на красивата проститутка, той откри, че не желае да се върне в компанията на своите другари, за да гуляе до зазоряване. Все още размишляваше върху изминалия ден — не толкова върху битката, която за малко не му бе отнела живота, колкото за разговора си с краля.
Откри Мат, един от обучените си бойни жребци. Пришпори го и се понесе из мрака.
Въпросът отново не му даваше мира. Какво ли бе намислил Едуард?
Глава 4
Настойничеството на Едуард не означаваше, че Даниел щеше да стъпи скоро на английска земя. Месеците минаваха, а вниманието на краля бе все така погълнато от намерението му да влезе в непревземаемия град Кале.
Момичето прекарваше по-голямата част от времето с кралицата, която, въпреки поредната си бременност и свързаното с нея натежаване и наедряване, като че ли не забелязваше трудностите на ежедневието в лагера. В импровизираната престолна зала всичко си вървеше съвсем обичайно. Едуард бе започнал обсадата през септември, непосредствено след победата при Креси, и бе твърдо решен да остане толкова дълго, колкото е нужно. Бе изградил цял град от дървени постройки край Кале, за да приюти армията си през зимата, и докато обсадените вече гладуваха, в лагера животът си течеше почти нормално. Английската база бе издигната около малко пазарче, където предприемчиви фламандски търговци идваха два пъти седмично да предлагат стоката си. Имаше и ковачници, бръснарници и лечебници. Тъй като обсадата бе дълга и мудна работа, рицарите се забавляваха, като плячкосваха околностите. А когато не правеха това, се развличаха по един по-рицарски начин — предизвикваха се един друг на двубои и дори отправяха покани към вътрешността на крепостните стени. Според рицарския кодекс французите можеха да приемат предизвикателството и после да се върнат в обсадената територия.