Даниел присъстваше на турнирите като придворна дама на кралицата. Те бяха далеч по-поносими от действителността в един свят, който непрекъснато я изумяваше и изпълваше с мъка, защото бе принудена да наблюдава ден след ден как мачкат французите. Турнирите бяха нещо друго; на тях често побеждаваха френски рицари и никой не намираше нищо нередно в овациите и аплодисментите, с които тя поздравяваше смелите млади мъже.
Именно по време на един такъв двубой Даниел видя за първи път Ейдриън Маклаклън. И от този ден нататък той щеше да бъде като трън и очите й.
Следобедът бе започнал с гръмки звуци на тромпет. Нямаше сняг, но денят беше студен. Даниел, седнала до Филипа и кралските наследници, очакваше с жив интерес предстоящия двубой. Жан д’Елетант, прочут като един от най-добрите рицари в християнския свят, беше готов да премери сили с някакъв млад английски рицар. Не знаеше името му.
Но скоро щеше да го научи… и да го запомни завинаги.
Сър Жан д’Елетант се появи, съпроводен от тържествена музика, след което бяха изброени всичките му подвизи и победи. Яздеше грамаден кон със сребрист косъм и украсени крака, опашка и грива, носеше туника над ризницата, а забралото, напомнящо ревяща мечка, скриваше очите му. Държеше високо копието си, но го вдигна още по-високо, когато драматично се спусна към своя съперник и спря рязко току пред него, в резултат на което наоколо се разхвърчаха кал и камъчета. Беше приветстван по-гръмко откъм Кале, но рицарският кодекс бе стриктен и дори англичаните нададоха възгласи.
— Символичен отличителен белег за френския рицар, моля! — извика сър Теръл Хенли, председател на турнира.
Никой не стана веднага — все пак цялата насядала наоколо публика бе английска. Но все пак някой щеше да го направи, ако се наложеше дори самата кралица, тъй като трябваше да се прояви известна любезност.
Тогава Даниел скочи, смъкна копринения шал от главата си и тръгна напред.
Посрещнаха я приветствени възгласи, нея, учтивата и възпитана повереница на крал Едуард. Тя обаче почти не ги чуваше, докато завързваше знамето на приведеното към нея копие. Френският рицар го вдигна високо, намигна й и тя се усмихна. Последваха нови викове, а момичето се върна на мястото си.
След това бе представен съперникът на д’Елетант, но Даниел не обърна почти никакво внимание на името му.
— Сър Ейдриън Маклаклън, владетел на Регар, граф Мийдънлей!
Прозвучаха отново тромпети и на арената се появи рицарят на Едуард.
Кобалтовосиня туника покриваше ризницата му. Седлото бе оцветено в същия цвят, а краищата му бяха в сребърно и златно. На щита бе изрисуван гербът му — три ревящи лъва и три бягащи леопарда. Шлемът и забралото бяха семпли, без да се търси прилика с какъвто и да било звяр. Виждаха се само очите му, и макар Даниел да не успя да определи цвета им, й се стори, че те блестят на слънчевата светлина също така ярко, както и стоманата на ризницата. Изглеждаше изключително висок, дори бе готова да повярва, че е по-висок от самия крал на Англия.
Реши, че рицарят просто е избрал много голям жребец.
— Символичен отличителен белег за английския рицар, моля! — провикна се председателят на турнира.
Кралицата се изправи моментално. Кралят, който седеше до нея, се усмихна, докато тя завързваше копринения си шал за копието на англичанина, който наклони скритата си под стоманата глава в знак на благодарност.
— Господ да е с теб, Ейдриън!
— Господ е с мен по право, миледи!
„Надут глупак!“ — реши Даниел.
Приканиха съперниците да заемат местата си. Отново проехтяха тромпети. Двамата пришпориха конете си към кралската ложа, а изпод копитата на животните се разхвърчаха парченца суха пръст. Председателят на турнира нареди да се подготвят за двубоя.
Настъпи очакваният миг. Като че ли самата земя проехтя, когато огромните бойни жребци се спуснаха устремно един към друг.